— Той не те чува.
Дамата кимна. Гласът й стана по-твърд.
— Ще ни изоставиш ли сега? Нима ще изгубиш самообладание заради това, което се случи? Убивал си хора през целия си живот като непобедим кралски воин. Твоята същност е свързана с това. Нима можеш да го отречеш? Погледни ме.
Очите му не помръднаха. В тях имаше сълзи.
Тя протегна ръка и силно го зашлеви през лицето три пъти. Всеки плесник остро разкъса тишината.
— Погледни ме! — изсъска тя.
Тогава той го направи, животът се вля в погледа му и очите му се обърнаха и срещнаха нейните. Дамата изчака, докато се увери, че Рицарят я вижда.
— Ти направи това, което бе длъжен да сториш. Приеми, че понякога последиците са тежки и непредвидими. Приеми, че не можеш винаги да разбереш какъв ще бъде резултатът. В това няма нищо нередно.
— Всичко е нередно — прошепна той.
— Те ни заплашиха! — отряза го тя. — Можеха да ни убият! Грешно ли е, че ние сторихме това първи? Толкова ли е голяма вината ти, че да пощадиш техния живот с цената на нашия? Нима си изгуби ума? Къде остана могъщата ти сила? Няма повече да те искам за свой закрилник, ако тя е изчезнала! В никакъв случай няма да се оставя в ръцете на такъв човек! Дай ми свободата, щом си толкова отстъпчив!
Той поклати глава.
— Аз действах инстинктивно, а трябваше и да преценявам нещата. За това няма извинение.
— Ти си жалък! — присмя се Дамата. — Защо ли си губя времето с теб? Нищо не ти дължа! Затворена съм в този свят заради теб и дори не знам каква е причината! Ти открадна живота ми! Ти ме лиши от магическата ми сила! Сега, освен всичко друго, ще откажеш и да ни защитаваш в своята нищета! Не го използвай, би казал ти, защото може да причини вреда! Би съжалил онези, които се опитват да унищожат нас, защото ние сме принудени да ги изпреварим и да унищожим тях!
Той сви устни.
— Аз съжалявам всеки, който трябва да умре от моите ръце.
— Ти си едно нищожество! Дори нещо още по-низше! Огледай се около себе си и ми кажи какво виждаш! Това е свят, обгърнат в мъгли и обречен на безумство, сър Рицарю! Нима не си успял да го забележиш? Той ще ни унищожи достатъчно бързо, ако ние подценим опасностите му или проявим слабост пред лицето на множеството му силни страни! Изправи се на крака, освен ако не си просто едно жалко псе!
— Ти не знаеш нищо за мен!
— Знам достатъчно! Знам, че си изгубил разума си! Знам, че вече не си способен да си наш водач! — лицето й беше студено и твърдо като лед. — Сега аз съм по-силна от теб. Мога сама да продължа нататък! Остани на колене, щом така би искал! Остани тук и ридай над собствената си жалка същност! Аз нямам повече нищо общо с теб!
Тя понечи да се изправи, като побутна Грифона. Рицарят се протегна, сграбчи ръката й и дръпна Дамата надолу, пред себе си.
— Не! — извика той. — Няма да си тръгнеш!
Дамата посегна да го удари с юмрук, но Рицарят спря удара й. Тя отново вдигна ръка, но той хвана китката й. Тя погледна лицето му и видя в изражението му твърдост и напрегнатост. Слабостта беше изчезнала от очите му.
— Където и да отидеш — изсъска й той, — аз ще бъда с теб!
Дамата се загледа в него, без да промълви. После свободната й ръка бавно се вдигна и докосна бузата му. Тя го усети да се отдръпва и се усмихна. Остави пръстите си да се спуснат към врата му и след това да се отпуснат още по-надолу.
Тогава тя се наведе напред и го целуна по устните.
Шепа прах
Абърнати спря по средата на стълбището, отвеждащо от неговата спалня към главната зала на Риндуеър и се ослуша замаян. В подножието на стълбите Календбор крещеше на Хорис Кю. На портите на крепостта напираха жителите на Зеленоречието. Из цялата местност цареше истински хаос.
Времената не бяха щастливи.
Още от самото начало Абърнати знаеше, че нещо лошо ще се случи с Хорис Кю и с раздаването на кристалните очи към съзнанието. Знаеше го толкова безпогрешно, колкото знаеше и своето собствено име. Беше толкова очаквано, че можеше да бъде изковано върху някой камък. Хорис Кю се беше оплитал в много бъркотии през годините, бяха му хрумвали купища идеи, свързани с приспособления от всякакъв род и нито едно от тях не беше проработило. Всеки път историята се повтаряше. Нещата започваха с обичайните обещания, а после, някъде по пътя, всичко се объркваше. При каквито и да е обстоятелства, резултатът беше един и същ. По някакъв начин, Хорис Кю безвъзвратно изгубваше контрол върху събитията, които беше задвижил по-рано.