В този миг обаче, въпреки че Абърнати осъзнаваше как стоят нещата, това не беше достатъчно, за да го спаси. Знанието не ти носи нищо добро, ако не вярваш в него. Честно казано, Абърнати имаше нужда да повярва точно в обратното, защото веднъж, след като беше приел, че нищо не се е променило с Хорис Кю, както и с неговите планове, дори и след двайсет години. Абърнати обаче, трябваше да признае, че кристалните очи към съзнанието не бяха това, което изглеждаха на пръв поглед, а за него беше почти невъзможно да го признае. Писарят беше в борба със сериозни противоречия. Неговият собствен чудодеен кристал напълно го беше завладял. Виденията в него го бяха превърнали в свой роб. Той беше пленник на мисълта, че ще може винаги да се вглежда в предишната си същност и да живее с надеждата, че това, което вижда, сигурно е обещание за онова, което един ден той отново ще бъде. Виденията бяха неговият съкровен начин за получаване на наслада, неговото лично, тайно бягство от тежките истини на живота. Абърнати винаги подхождаше към нещата с прагматизъм, но пред това единствено изкушение беше безсилен. Колкото по-често извикваше образите, толкова повече се опияняваше от тях. Пристрастяването му преминаваше от наслада към безумство. Причината не беше само в това, че намира удоволствие в гледката; тя се криеше и във факта, че кристалът му предлагаше единственото бягство от реалността, което за него имаше голямо значение.
Ето защо, той отхвърли подозренията си, първоначалното си недоверие и здравия разум и се присъедини към Хорис Кю и отвратителната му птица надолу по пътя към хаоса.
А обстановката беше живо доказателство за това как рано или късно всичко излиза наяве. Преди днешната случка, малката свита кралски пратеници продължиха напред със задачата си, след пристигането при Календбор в Риндуеър, и се запътиха към други части на Зеленоречието, към други хора, научили за кристалните очи към съзнанието и нетърпеливи да разберат дали онова, което са научили, е вярно. На всеки кръстопът, във всяко селце се събираха тълпи от хора и навсякъде кристалите бяха раздавани с пълни шепи. Но тъй като Хорис Кю не посети останалите владетели — той бе уважил лъжливото уверение на Календбор, че сам ще достави техните кристали — владетелите скоро дойдоха при него. Къде бяха техните кристали? Нима за тях нямаше такива? Нима те щяха да бъдат лишени от едно съкровище, което свободно се раздаваше на обикновеното население? Уплашен да не си навлече лични неприятности и мислено проклинащ Календбор за неговото двуличие, фокусникът набързо им даде онова, което бяха пожелали. Абърнати ясно разбра, че Календбор не беше взел останалите кристали, за да ги продаде. Той ги беше задържал, за да бъде сигурен, че ако неговият собствен се изгуби или повреди, ще има в резерва и други. Въпреки това алчността му беше безсмислена. Имаше повече от достатъчно кристали за всички. Тяхното множество изглежда беше неизчерпаемо. Без значение колко бяха раздадени, броят на оставащите сякаш никога не намаляваше. Абърнати забеляза това явление, но както правеше и с всичко друго, свързано е кристалите, той лекомислено отказа да му отдаде някакво значение.
Тогава тръгнаха слуховете. Отначало бяха само няколко, но броят им бързо растеше. Хората започнаха да се отвличат от работата си. Земеделците оставяха нивите си на угар, а домашните животни нестопанисвани бродеха из полетата. Чупеха се огради, рушаха се хамбари, но никой не се наемаше да ги поправи. Продавачите и търговците отваряха и затваряха, когато намереха за добре и почти не ги беше грижа дали ще продадат стоката си. Някои просто оставяха складовете си да бъдат ограбени, а други се отказваха от търговията. Строителите на пътища и сгради не се появяваха на работа. Строежите замряха. Съдилищата работеха на полудневни заседания, а понякога дори и по-малко. Отношението към справедливостта беше безцеремонно и равнодушно. Разносвачите на важни телеграми пристигаха с няколко дни закъснение. Самите телеграми, пък, бяха писани наслуки от писарите. По домовете не беше по-различно, отколкото на работните места. Съпруги и съпрузи не си обръщаха никакво внимание, нито се грижеха за децата си. Почистването на къщата беше оставено за някой друг, а по рафтовете се трупаха купища неизмити чинии и кухненски прибори. Никой не переше дрехите. Кучета и котки се мотаеха наоколо гладни.
Причината за това масово безразличие не беше тайна за никого. Всички прекарваха свободното си време, отправили поглед в своите нови кристални очи към съзнанието.