Беше поразително колко бързо започна да се срива всичко, веднъж след като се разпространи манията с кристалите. Един провал водеше към друг, миг невнимание към втори и така доста скоро нещата заприличаха на редене на домино. Работата можеше да почака, течеше мисълта. В края на краищата, винаги идваше утрото. Освен това работата беше досадна. Работата беше тежка. Да се взираш в кристалите беше безкрайно по-интересно и приятно занимание. Беше невероятно колко бързо минава времето, когато надничаш в техните дълбини. Ето как, дните сякаш отлитаха за броени мигове!
Загубата на един ден водеше до загубата и на следващия. Всички спряха да вършат задълженията си и скоро никой не правеше нищо друго, освен да седи някъде и да се взира в своя кристал. Абърнати знаеше някак с крайчеца на съзнанието си, където истината за нещата все още примигваше със слабия блясък на запалена свещица, че това, което се случваше с хората от Отвъдната земя, се случваше и със самия него. Но той не можеше да го приеме. Не можеше да спре да употребява кристала, дори за един-единствен миг. Поне не днес — може би утре. В края на краищата нещата не стояха толкова зле, нали?
Разбира се, че стояха зле. А освен това бързо започваха да се влошават още повече. Абърнати беше първият, който осъзна колко далеч може да стигне всичко. Една сутрин, две седмици след посещението си в Риндуеър, той се събуди, извади от джоба си кристала, извика любимото си видение и тогава видя как скъпоценният камък се превърна на прах в ръката му. Отначало писарят не повярва на очите си, след това се стресна и накрая потъна в отчаяние. Почака кристалът отново да се превърне в едно цяло, но той си остана купчинка прах. Абърнати го занесе на Хорис Кю, с отчаяната мисъл да го получи отново в предишния му вид. Хорис Кю обаче нямаше и най-малката представа какво е станало. Може би причината беше в самия кристал, предположи той. Щеше да даде на Абърнати друг.
Но когато отвори сандъците, за да вземе такъв, Хорис Кю откри, че и двата бяха празни. Нямаше и един останал кристал, въпреки че Абърнати бе убеден, че вчера или поне завчера, там имаше кристали — все пак никой не беше напълно убеден. Дали по някакъв начин не ги бяха раздали до един, без да го осъзнаят? Къде бяха отишли всички кристали?
Кралските пратеници се намираха далеч, на източната граница на Зеленоречието и досега бяха посетили повечето негови селища, както и няколко от Мелкор и бързо се бяха отправили към дома си. Може би на връщане щяха да намерят повече кристали, обнадеждено предполагаше Абърнати и правеше всичко, което можеше, за да не звучи в гласа му чак толкова голямо притеснение, тъй като беше предпазлив спрямо Хорис и тази глупава птица, която измерваше всяка негова дума. Може би беше така, съгласяваше се Хорис. Да, беше доста вероятно. Но в гласа му липсваше увереност.
Докато Абърнати, Буниън, Хорис и птицата пътуваха назад, из страната започнаха да се плъзват нови слухове. Навсякъде кристалите се превръщаха в прах. Хората бяха побеснели. Какво ставаше? Какво щяха да правят без техните видения? Леността отстъпи пред насилието. Съседи се обръщаха един към друг с намерението да си изпросят, да вземат назаем или да откраднат кристала на другия и да заместят онзи, който бяха загубили. Но никой нямаше какво да даде. Всеки беше в същото ужасно положение, лишен от онова, на което първоначално се гледаше като на развлечение, но преминало твърде бързо в жизнена необходимост. От няколко дни хората бяха започнали да налитат на бой един срещу друг, от яд и отчаяние, в търсене на още кристали. Тогава те направиха това, което хората винаги правят, когато бъдат завладени от прекалено голяма ярост — да се обърнат към правителството. В този случай, те се обърнаха към владетелите на Зеленоречието. Нали те съблюдаваха и спомагаха за разпространението на кристалите? Със сигурност те щяха да намерят още от тях.
Устремени, с тази единствена цел, хората се понесоха към дворцовите крепости на техните владетели, решени да потърсят възмездие за извършените спрямо тях несправедливости.
Тогава Абърнати трябваше да разбере накъде отиват нещата, но той все още беше твърде засегнат от загубата на своя собствен кристал и затова не можеше да мисли за нищо друго. Писарят крачеше напред, паднал духом, като се опитваше да си представи какъв щеше да бъде животът, ако наистина нямаше повече кристали, а виденията завинаги бяха изчезнали. Това беше твърде потискаща мисъл. Абърнати почти не обръщаше внимание на своите спътници и на това, което те правеха. Той не забеляза кога Хорис и неговата птица започнаха да си шепнат разтревожено, като хвърляха притеснени погледи назад. Когато към тях се присъедини някакъв пътник, който ту се появяваше, ту изчезваше, Абърнати не го видя. Дори и след като Буниън се появи след една от честите си разузнавателни обиколки и изсъска предупредително, че има нещо нередно около непознатия, писарят не го чу. Той изобщо не се притесняваше, потънал в личното си нещастие, на границата напълно да изгуби разсъдъка си.