Абърнати излезе от стаята си раздразнен, подтикван от някакъв сърбеж вътре в душата си, воден от необходимост, която бегло осъзнаваше.
Ето как, той се озова на средата на стълбището в днешния ден, когато чу шумотевицата от спора между Календбор и Хорис Кю на фона на общата врява на тълпата зад стените на двореца.
— Изчезнаха, измамник такъв! — крещеше Календбор разярен, а гласът му отекваше нагоре по стълбите от главната зала в подножието. — Изчезнаха всичките, до един! Превърнаха се в прах! Какво ще кажеш за това?
— Господарю мой, аз не…
— Чуй ме, глупако! — Календбор не се интересуваше от оправдания. — Ти си отговорен за всичко това! Аз ще те подведа под отговорност! Най-добре намери начин да ги възстановиш още сега, още в този момент, или аз ще причиня такава болка на жалкото ти тяло, че ще те накарам да се молиш да сложа край на живота ти! И на теб, и на твоята птица, и на двамата!
Абърнати задържа дъха си. Значи и кристалите на Календбор се бяха превърнали в прах! Писарят изпита едновременно и задоволство, и разочарование. Той се овладя и бавно заслиза надолу по стълбите, предпазливо, стъпка след стъпка.
— Е? — търпението на владетеля се топеше толкова бързо, колкото живот на мушица, попаднала в пламък на свещ.
— Господарю мой, моля ви, ще се опитам да направя каквото мога…
— Ще направиш това, което ти кажа! — изкрещя Календбор и наоколо се разнесе шум от потреперване, скръцване на зъби, както и от Бигар, който изграчи и мигновено отлетя.
Абърнати стигна до един завой на стълбището, от където можеше да види какво става долу. Календбор беше вдигнал с ръце Хорис Кю, беше го хванал за молителските одежди, държеше го над земята и го разтърсваше толкова силно, колкото можеше. Нещастният фокусник се вееше насам-натам в огромната хватка на владетеля като парцалена кукла. Краката му се блъскаха силно един в друг, а главата му се клатеше като пречупена върху мършавата му шия. Бигар хвърчеше отгоре и крякаше поразен, тук-таме се спускаше към земята и със сигурност не беше сигурен какво да направи.
— Върни ми… обратно… моите… кристали! — редеше Календбор, сякаш изричаше някакво проклятие и едновременно с това разтърсваше Хорис Кю, за да подчертае всяка от думите си.
— Пусни го долу — каза един глас, дошъл от сянката.
Календбор се обърна изумен.
— Какво? Кой каза това?
— Пусни го долу — повтори гласът. — Той не е виновен за нищо.
Календбор хвърли Хорис Кю на пода, където фокусникът остана да лежи, като се превиваше и запъхтяно дишаше. Владетелят на Зеленоречието се извърна към мястото, откъдето идваше гласът. Ръката му се насочи към меча му, оръжието, което винаги носеше със себе си.
— Кой е там? Покажи се!
Една фигура, загърната в черно наметало, се отдели от стената и изникна, сякаш от нищото. Тя се приближи, като се плъзгаше по пода, вместо да върви — направи го зловещо и с лекота. Абърнати инстинктивно се сви назад. Това беше непознатият, който се беше присъединил към тях по пътя. Как се беше озовал тук? Нима беше влязъл в крепостта с тях? Абърнати не можеше да си спомни да е дошъл тук с тях.
— Кой си ти? — остро попита Календбор, но гневът се беше изпарил от гласа му и на негово място се усещаше частица неувереност.
— Приятел — отговори непознатият. Той спря да се движи и застана на около един метър разстояние. Въпреки опитите си, Абърнати не можеше да види лицето на мъжа. — Ти би могъл да продължиш да разтърсваш Хорис Кю, докато костите му се покажат над кожата, но това няма да върне кристалите ти. Хорис Кю няма откъде да ги вземе, за да ти ги даде.
Календбор се вледени.
— Откъде знаеш това?
— Зная доста неща — отвърна непознатият. В гласа му се усещаше някакво съскане, сякаш гласните му струни някога бяха пострадали от тежко нараняване. — Зная, че Хорис Кю и неговите спътници са жертви във всичко това, че те вършат само нещата, които им е наредено да вършат и че нямат повече кристали, за да ти дадат от тях. Зная също, че те не са осъзнавали, че кристалите, които ти дадоха, ще се превърнат на прах само след съвсем кратък период на употреба. Ти беше измамен, господарю мой. Беше изигран.
Ръката на Календбор здраво стисна меча.
— Кой е отговорен за това? Щом знаеш толкова много, кажи ми и това!
Непознатият стоеше неподвижен, загадъчен, с лице незасегнато от гнева на владетеля.