Какво щеше да прави Абърнати?
Той тихо въздъхна. Не знаеше, но каквото и да беше, той първо трябваше да излезе оттук, за да го стори.
Внимателно започна да се връща нагоре по стълбите. Уви, не беше достатъчно внимателно. Докато се обръщаше, ботушът му се удари в камъка. Шумът беше тих, но нечий слух беше достатъчно остър, за да го долови.
— Аук! Там има някой! — предупредително изграчи Бигар.
Всички се извърнаха към стълбището.
— Намерете го! — веднага изсъска непознатият.
Абърнати хукна напред, като реши, че не би било удачно да го заловят точно в този критичен момент. Той взе първите две стъпала, изправен на два крака, но после се отказа и продължи на четири. Скоростта взе преимущество пред достойнството му — в края на краищата, една голяма част от него представляваше куче. Абърнати се устреми нагоре по стълбището през залата и се насочи към своята стая, като не знаеше къде другаде да отиде. Долавяше шума от крила след себе си, както и трополенето на ботуши още по-назад. Всякакъв шанс да се измъкне тихо в мрака на нощта изчезна. Какво щеше да прави? Ако го хванеха, щяха да го хвърлят в най-тъмната дупка в затвора на двореца. Ако имаше късмет, разбира се. Ако ли не, те просто щяха на място да му отнемат живота.
Той стигна до стаята си и се втурна вътре, като затръшна вратата зад себе си и я залости. Помещението беше притъмнено и мрачно, свещите все още не бяха запалени. Абърнати остана опрян на вратата, като дишаше запъхтяно и тогава чу свистенето на крилете на Бигар, който прехвърча пред вратата и закрещя:
— Насам! Тук се крие!
Глупавата птица говореше доста по-добре, отколкото си даваше вид, мрачно си помисли Абърнати и в същия момент откри, че от мрака към него гледат две жълти очи.
— Арф! — излая той, като този път не успя да се въздържи. Отново се залепи към вратата, замръзнал на място. Сега беше обграден и от двете страни. Пипнешком потърси из дрехите си някакво оръжие, но не носеше такова и вместо това, се озъби. Жълтите очи примигаха учудено и тогава той видя познато лице.
— Буниън! — Абърнати въздъхна облекчено, защото пред него наистина стоеше коболда. — Радвам се да те видя!
Буниън изломоти нещо в отговор, но Абърнати не го слушаше.
— Трябва да се махаме оттук, Буниън. Календбор, Хорис Кю и непознатият ме хванаха да ги подслушвам. Те искат да свалят Холидей от трона! Мисля, че вече са направили нещо с него. Ще ти разкажа всичко по-късно, само ако успееш да ни измъкнеш оттук!
Буниън скочи от перваза на прозореца, където се беше установил, втурна се през стаята към вратата, отвори я и сграбчи Бигар, който се опитваше да влезе в стаята. Птицата изкрещя и излетя встрани, но Буниън се отдръпна, като стискаше в ръката си черна перушина. Птицата отлетя, като викаше от болка и негодувание. Коболдът бързо кимна към Абърнати и писарят го последва вън от стаята. Календбор и Хорис Кю тъкмо се изкачваха към края на стълбището. От непознатият нямаше и следа.
Буниън и Абърнати побягнаха в обратната посока, и двамата — на четири крака. Като пребити псета, мислеше си писарят, докато тичаше.
Те слязоха по една задна стълба, минаха през някаква по-ниска зала и влязоха в малък килер. Зад стената имаше скрит проход и само след секунди, те вече пипнешком намираха пътя в тъмнината — или поне Абърнати правеше така, защото той нямаше необикновените очи на Буниън. Отне им доста време, но когато проходът свърши, те отново се озоваха зад стените на двореца.
От там те тръгнаха обратно през умълчания град, към откритото поле. Докато пътуваха, Абърнати отново си спомни за загубата на своя кристал. Това го накара да заплаче и той скри сълзите си от Буниън. Но скоро болката отшумя и значително намаля при мисълта, че уловените мигове от неговото минало бяха дар от лъжлив пророк. Хорис Кю го беше използвал и от това го болеше много повече, отколкото от загубата на виденията му. Макар че беше неприятно да си го признае, егоистичните му желания бяха позволили да се случи тази пародия и в момента, може би, Бен Холидей плащаше нейната цена. Със сигурност Абърнати трябваше да направи каквото може, за да оправи нещата, а това означаваше колкото се може по-бързо да разкаже за случилото се на Куестър Тюс. Щеше да бъде трудно да се изправи пред магьосника след всичко, станало до сега. Щеше да бъде трудно да му каже истината. Все пак, Куестър Тюс не беше взел за себе си нито един кристал. Той беше прекалено упорит и горд, за да приеме каквото и да било от Хорис Кю, смяташе Абърнати — но се оказа и прав да постъпи така. Да, да се изправи пред него щеше да бъде ужасно трудно. Но беше необходимо. Може би все още имаше начин да оправи нещата.