Те прекараха нощта в един стар хамбар, на няколко километра на юг, западно от Риндуеър. Сламата, която използваха, за да си направят легла беше груба и пълна с бълхи, а освен това миришеше на тор, но Абърнати реши, че това беше едно незначително наказание, с което да плати за своята непростима глупост, както и ниска цена за свободата си. Докато се въртеше и се обръщаше на всички страни в мрака и слушаше как леко диша Буниън до него, придворният писар на Отвъдната земя си обеща, че един ден, скоро, ще дойде час за възмездие и че когато този час дойде, той сам ще се увери, че Хорис Кю, птицата му и онзи непознат с черното наметало ще си получат заслуженото.
Танц в сънищата
Нощта пое по своя път към утрото като бавен, мрачен отлив на шумове и движения, а улиците на град Гринуич опустяха и се умълчаха. Няколко коли и камиони се движеха наоколо безцелно и самотно, а някакви хора все още криволичеха по тротоарите, но това беше всичко. Светофарите мигаха последователно в зелено, жълто и червено с постоянна точност, а цветовете им проблясваха по бетонните постройки там, където слабият дъжд беше оставил своите малки водни отблясъци. По пътеките и алеите спяха бездомници, които приличаха на купчини парцаливи дрехи; като сенки, сгушени на земята в дебнещия мрак. Острата миризма на боклук се носеше из въздуха, смесваше се с дима и мъглата, които се издигаха от решетките на каналите и подлезите, както и от скоро измитите улици. Някъде по-надалеч, откъм пристанището, се чуваше предупредителния сигнал за мъгла.
Уилоу вървеше мълчаливо заедно с Еджууд Дърк и се чувстваше впримчена и самотна. Тя не трябваше да се чувства така. Нейната твърдост трябваше да бъде по-голяма, а очакванията й — изпълнени с повече надежда. Две трети от пътуването, в което трябваше да събере пръст от три различни свята за раждането на своето дете бяха изминати. Оставаше само още една част. Но това беше именно тази, от която най-много се боеше. Колкото и да не харесваше и да се ужасяваше от света на Бен, с неговите простиращи се навсякъде градове, които задушаваха всяко кътче земя и с неговото почти принудително незачитане на светостта на живота, все пак вълшебните мъгли я плашеха най-много.
Това беше страх, с който беше трудно да се пребориш. Той произхождаше от историята на нейния народ и целенасоченото отдалечаване на този народ от мъглите, избора му да приеме бремето и отговорностите на действителността пред въображението, решението му да стане смъртен. Произлизаше от мълвата за онова, което се случваше на смъртните, дръзнали да пристъпят сред вълшебните мъгли, за лудостта, която се вселяваше в тях, тъй като те не можеха да се приспособят към правилата на един свят, в който всичко е въображаемо и няма нищо определено. Този страх произлизаше и от предупреждението на Земната майка, която й каза да внимава за причините на вълшебните хора да й предложат помощта си, защото във всяко нещо те скриваха истинските си цели, държаха ги в тайна от такива като нея.
Тя погледна Еджууд Дърк и се зачуди какви тайни крие призматичният котарак от нея. Колко ли неща беше направил по причини, известни само на него? Дали нямаше двойственост в това, че я придружи до този свят и че щеше да дойде с нея и в следващия? Уилоу можеше да го попита, но знаеше, че той няма да отговори. Нито онази част от него, която го правеше вълшебно същество, нито другата, котешката му страна, нямаше да му позволят да й каже. Дърк беше една загадка и като такъв, той нямаше да изневери на себе си.
Тя вървеше и се опитваше да не мисли твърде усилено за това, което предстои да се случи. Те излязоха от главните улици и продължиха пътя си през някакви алеи, задръстени от кофи за боклук, отломки и ръждясали коли. Двамата излязоха от обхвата на уличните светлини и преминаха към мъгливата тъмнина. Пътят напред слабо се очертаваше от някакви далечни лампи, които светеха със слабо отразено сияние върху стените на сградите. В тесния проход пред тях се смесваха дим и мъгла, като го забулваха и обгръщаха нощта с наметалото си. Уилоу потрепери при допира с тази сивота и й се прииска отново да може да види слънцето.
Тогава те попаднаха в една дупка между постройките, където мъглата беше толкова гъста, че тя не можеше да види нищо от онова, което се простираше пред нея. Дърк забави ход и се обърна, и в този момент тя разбра, че вече няма никакъв шанс.