Чувствай се като у дома си и постой за малко с нас.
Виж какво можеш да намериш тук за детето, което носиш у себе си.
Изведнъж тя тръгна по поле, осеяно с ярки червени цветя, каквито никога не беше виждала. Държеше в ръцете си дете, грижливо повито в бяло одеяло, защитено от силната светлина. Ароматите сред полето бяха прекрасни и наситени, а слънчевата светлина — топла и вдъхваща сила. Тя се почувства невероятно лека и щастлива, изпълнена с надежда, а под нея се простираше целият свят, с всички свои градове, села и къщи, с всички свои хора, с целия си живот. Детето помръдна в ръцете й. Тя се протегна, за да дръпне по-надолу одеялото, за да може да погледне лицето на бебето. То й отвърна с поглед. Изглеждаше точно както нея. Беше съвършено.
— О! — задъхано отрони тя и започна да плаче от радост.
В следващия миг Уилоу отново се намираше на поляната, сред вълшебните мъгли, с поглед, отправен в мрака.
Гласовете отново зашепнаха.
Ще бъде точно така, ако го пожелаеш.
Създай сама щастието си, кралице на Отвъдната земя. Имаш това право. Имаш и средствата.
Остани с твоето дете на сигурно място сред мъглите, сред нас и тогава ще бъде така, както го видя.
Тя объркано поклати глава.
— На сигурно място?
Остани при нас, ти, някогашно вълшебно създание.
Стани отново като предците си.
Остани, ако искаш видението ти да се сбъдне.
Тогава тя разбра, видя цената, която трябваше да плати, за да получи уверение, че детето й ще се роди такова, каквото беше в нейното видение. Но това нямаше да бъде точно така, защото и тя, и детето й щяха да заживеят в един въображаем свят, а виденията нямаше да бъдат нищо повече от техните собствени измислици. И тя щеше да изгуби Бен. За Бен не се споменаваше каквото и да е, разбира се, защото той не трябваше да бъде допуснат на обещаната земя, той беше вън от събитията, чуждоземец, който никога нямаше да се вмести в живота на вълшебните хора.
Уилоу погледна надолу към Дърк, но призматичният котарак не й обръщаше никакво внимание. Той беше седнал, леко обърнал се настрани и грижливо миеше лицето си — ближеше го, облизваше го, потъркваше го и го търкаше. Безразличието, което проявяваше, беше заучено и целенасочено.
Тя погледна назад, към морето от лица в мъглата.
— Не мога да остана тук. Моето място е на Отвъдната земя. Вие трябва да знаете това. Изборът за моя живот е направен преди дълго време. Не мога да се върна отново тук. Не искам да го направя.
Лоша грешка, кралице на Отвъдната земя.
Твоят избор ще засегне и детето ти. Какво ще кажеш за него?
Гласовете бяха сменили тона си и сега звучаха ядосано. Уилоу преглътна страха си от това, което можеше да означава този яд.
— Когато детето ми порасне достатъчно, за да взима решения, ще вземе решението за себе си.
Наоколо всички започнаха да мърморят и в гласовете им не се долавяше подкрепа. Чуваше се неодобрителен шепот и забулен гняв. Шепотът имаше лоши намерения.
Тя се овладя и попита:
— Ще ми дадете ли пръстта, от която се нуждае детето ми?
Шепотът потъна и застина. Тогава един глас отвърна:
Разбира се! Още с идването ти, ние сме ти обещали тази пръст. Тя е твоя и можеш да я вземеш. Но за да го сториш тя първо трябва да стане твоя.
Вълшебната почва не може да бъде изнасяна отвъд мъглите, докато не се ознаменува и заобича от онзи, който иска да я вземе.
Уилоу погледна назад към Дърк. Отговор нямаше. Котаракът все още се почистваше, сякаш нищо друго на този свят не беше важно колкото това.
— Какво трябва да направя? — попита Уилоу лицата.
— Онова, което е в кръвта ти, малка силфидо. Потанцувай така, както твоята майка — горската нимфа те е учила да танцуваш? Танцувай по земята, върху която си застанала. Когато го направиш пръстта ще бъде твоя и ти ще можеш да я вземеш със себе си и да напуснеш тези мъгли.
Уилоу остана смаяна. Да танцува? Тук имаше нещо мътно. Усещаше го; беше сигурна. Но не можеше да каже какво точно беше.
— Танцувай, кралице на Отвъдната земя, ако искаш пръст за детето си.
— Танцувай, ако искаш да завършиш пътуването си и да дадеш живот.
— Танцувай, Уилоу, дете на някогашните вълшебни хора.
— Танцувай…
Така и направи. Започна бавно, с няколко предпазливи стъпки, за да види какво ще се случи; с няколко малки движения, за да провери дали всичко е наред. Дрехите й тежаха и забавяха движенията й, но тя не беше убедена, че трябва да ги свали, както се налагаше да стори при други обстоятелства, притеснена и готова да побегне, ако нещата не тръгнат добре. Не стана така. Тя потанцува още малко, увеличи броя на стъпките, както и сложността на движенията. Страхът и предпазливостта малко по малко отстъпиха пред изписалата се по лицето й радост заради това, че правеше нещо, което толкова много обичаше. Лицата на вълшебните създания сякаш се отдръпнаха назад в мъглата; зорките очи и тънките носове, щръкналите коси и пръчковидните крайници, частиците светлина и раздвижване се бяха оттеглили обратно в мрака. В един миг те бяха там, а в следващия вече си бяха отишли. Тя остана сама.