Тук се намираха само представителни помещения, включително и светлата трапезария с гипсови украшения, чиито три прозореца с виненочервени завеси гледаха към задната градинка и където дядото и внукът в течение на осемнадесет месеца всеки ден в четири часа обядваха сами; прислужваше им старият Фите, който имаше обеци и сребърни копчета на фрака си и носеше към този фрак съвсем същата батистена вратовръзка като господаря му и по съвсем същия начин криеше избръснатата си брадичка в нея; дядото му говореше на ти и на долнонемски диалект; не за да се шегува — той нямаше чувство за хумор, — а напълно де делово, както изобщо говореше с хора от народа, работници в хамбарите, пощенски куриери, файтонджии и прислужници. Ханс Касторп обичаше да слуша това наречие особено когато Фите при сервирането отляво се навеждаше чак до дясното ухо на господаря си и му отговаряше; сенаторът чуваше значително по-добре с дясното ухо, отколкото с лявото. Старецът разбираше, кимаше и продължаваше да яде, изпънат между високото облегало на стола от махагон и масата, като почти не се навеждаше над чинията, а внукът, седнал насреща му, наблюдаваше мълчаливо, с дълбоко и несъзнателно внимание, пестеливите отмерени движения, с които хубавите, бели, сухи, остарели ръце на дядото с издутите, заострени нокти и зеления герб на пръстена на десния показалец наслагваха върху вилицата хапка от месо, зеленчук и картофи и с леко насрещно навеждане на главата я докарваха до устата. Ханс Касторп поглеждаше своите собствени, още непохватни ръце и чувстваше, че в тях се крие възможността някога и той да държи и поднася като дядо си ножа и вилицата.
Друг въпрос беше дали той някога ще стигне дотам да крие брадичката си в такава вратовръзка, която изпълваше доста голямото свободно пространство, оставено от коравата яка с остри краища, които докосваха чак бузите. Понеже за това трябваше да бъде стар като дядо си, а днес освен него и стария Фите надлъж и нашир никой не носеше вече такива връзки и яки. Това бе жалко, защото на малкия Ханс Касторп много се харесваше как дядото подпира брадичката си върху високата снежнобяла връзка; в спомените му, когато вече бе порасъл, това продължаваше извънредно да му харесва: имаше нещо в него, което цялото му същество издъно одобряваше.
След като се наядяха и сгъваха, навиваха и натикваха в сребърните халки салфетките си — една работа, с която Ханс Касторп тогава трудно се справяше, защото салфетките бяха големи колкото малки покривки за маса, — сенаторът ставаше от стола си, който Фите издърпваше зад него, и с провлечени крачки се упътваше към „кабинета“ отсреща, за да си вземе пура, а понякога и внукът отиваше с него. Този „кабинет“ се бе получил, защото бяха направили трапезарията с три прозореца, които заемаха цялата ширина на къщата, поради което не бе останало място за три салона, колкото обикновено имаха този тип къщи, а само за два; единият от тях обаче, който бе разположен отдясно на трапезарията и имаше само един прозорец към улицата, би се получил несъразмерно дълбок. За да намалят дълбочината му, бяха отделили около четвъртина част от дължината му — именно „кабинета“, едно тясно помещение с горно осветление, мрачно и обзаведено само с малко вещи — една етажерка, върху която стоеше ковчежето с пурите на сенатора, една игрална маса, чието чекмедже бе пълно с разни привлекателни неща; карти за игра на вист, жетони, малки плочици за маркиране със сгъваеми краища, една плоча с калеми за писане, книжни цигарлъци за пури и други подобни; накрай един стъклен шкаф от палисандрово дърво в ъгъла, зад чиито стъкла бяха опънати завески от жълта коприна.