— Лежа и плащам пълна такса — каза той. — И аз искам да се ползвам от това, което се предлага тук. — Той си спомни за понеделника преди две седмици, за разходката, която бе направил на своя глава и която му бе подействала толкова зле, и изказа твърдото предположение, че именно тая разходка е революционизирала физиката му и е накарала да избухне дремещата болест. — Но как само говорят хората тук — извика той, — хората от народа! С достойнство и тържествено, звучи почти като поезия. „Е, жив и здрав да си и благодаря ти!“ повтори той, като наподобяваше изговора на дърваря. — Чух това в гората и няма да го забравя до края на живота си. Такива неща по-късно се свързват с други впечатления или възпоминания, знаеш, и ти звучат в ушите, докато си жив… А Краковски пак ли говори за „любов“? — попита той и при тази дума направи гримаса.
— Естествено — каза Йоахим. — За какво друго. Нали това му е темата.
— А какво разправи днес той?
— А, нищо особено. Нали от миналия път знаеш как се изразява.
— Но какво ново ви каза?
— Нищо ново… Днес ни сервира чиста химия — неохотно се съгласи Йоахим да поразкаже това-онова. Д-р Кроковски им казал, че при „любовта“ ставало някакво отравяне — едно самоотравяне на организма. Едно още непознато вещество, находящо се в тялото, се разпадало и продуктите на това разпадане действали упоително върху центровете на гръбначния мозък, ставало нещо подобно както при редовното вкарване на външни отровни вещества като морфин или кокаин.
— И тогава бузките поруменяват! — каза Ханс Касторп. — Я виж ти, ами че това е интересно. Какво ли не знае този човек… Здравата се е натъпкал с наука. Почакай само, току ще го видиш някой ден, че е открил това непознато вещество, което се намира в организма, и ето го, че почва да произвежда разтворимите отрови, които действат упоително върху центровете, тогава ще може да упойва хората по съвсем особен начин. Може би някога то да е било познато. Като го слуша човек, ще си помисли, че има нещо вярно в приказките за любовно биле и други такива неща, за които става дума в легендите… Отиваш ли си вече?
— Да — каза Йоахим, — трябва непременно да полежа малко. От вчера имам възходяща крива. Твоята работа май че ми повлия.
Така мина неделята, понеделникът. След вечерта и сутринта настъпи третия ден на Ханс Касторп в „леговището“, един вторник — ден без забележителности. Ала това бе денят на неговото пристигане тук горе. Вече три седмици Ханс Касторп бе в санаториума и той се видя принуден да напише писмо до дома, за да уведоми чичовците си бегло за положението на работите в момента. Напъхал зад гърба си пуховицата, той написа на бланка от санаториума, че въпреки намеренията му отпътуването оттук ще се забави. Той е на легло поради простуда с температура, а придворният съветник Беренс, какъвто си е крайно съвестен, очевидни не е погледнал през пръсти на заболяването, което смята, че е във връзка с неговото общо състояние. Защото го още при първата им среща главният лекар го е намерил крайно анемичен — изглежда, че в края на краищата специалистите не смятат за достатъчен срока, който той, Ханс Касторп, си беше дал за почивка. За останалото щял да пише следния път. „Така е добре — помисли Ханс Касторп. — Няма нито една излишна дума, а на всеки случай ще послужи за известно време“. Писмото бе предадено на портиера, който не го пусна в кутията, а направо го изпрати с първия редовен влак.
След това нашият приключенец сметна работите за поуредени и заживя от ден за ден с успокоено сърце, макар и измъчван от кашлицата и задушаван от хремата: обикновеният муден бе винаги един и същ — нито забавен, нито скучен поради това, че бе накъсан многократно на дребни части и имаше някаква установена монотонност. Сутрин след енергично почукване влизаше масажистът, един як индивид на име Турнхер, със запретнати ръкави на ризата, жилести ръце и гъргорещ, силно заекващ говор; той назоваваше Ханс Касторп, както и останалите пациенти, с номера на стаята и го изтриваше със спирт. Скоро след неговото излизане се появяваше готов и облечен Йоахим, за да каже добро утро, да попита братовчед си за температурата му от седем часа и да съобщи своята. Докато той закусваше долу, Ханс Касторп, опрян на пуховицата си, правеше същото с апетит, какъвто човек придобива при ново стечение на обстоятелствата, без да се смущава много от припряно деловития пристъп на лекарите, които по това време бяха вече минали през трапезарията и тръгваха да обикалят в бърз ход стаите на лежащо болните и умиращите. С уста, пълна с конфитюр, той оповестяваше, че е спал „хубаво“, поглеждаше над ръба на чашата си към придворния съветник, който облягаше пестници върху масата в средата и бързо преглеждаше лежащата там температурна таблица; после с безразлично протяжен тон казваше довиждане на излизащите лекари и запалваше цигара, а додето се сети, че Йоахим бе излязъл, ето че и той се връщаше вече от сутрешната си разходка. После пак се разговаряха за това онова и времето до втората закуска (Йоахим отиваше да полежи) бе толкова кратко, че не би доскучало дори на истински празноглавец и скудоумец, камо ли на Ханс Касторп, който имаше да предъвква сума впечатления от първите три седмици тук, да премисля своето сегашно положение и какво ли ще стане занапред — подвързаните в два дебели тома списания от библиотеката на санаториума, които лежаха на нощната му маса, така и не му дотрябваха.