Също така минаваше и времето, през което Йоахим за втори път излизаше до курорта Давос — един нищо и никакъв час. После той пак се обаждаше на Ханс Касторп и му разправяше това-онова, което бе му направило впечатление по време на разходката, заставаше до леглото или присядаше за момент, след което се оттегляше за режима на лежането. А колко траеше той — пак само един нищожен час! Докато си скръстиш ръцете зад главата, докато се позагледаш в потона и попремислиш нещо, ето че прокънтява гонгът, който призовава да се приготвят за обеда всички, които не са лежащо-болни или умиращи.
Йоахим отиваше, а пристигаше „обедната супа“ — какво ограничено и символично наименование за това, което пристигаше! Защото на Ханс Касторп не бе предписана диетична храна — а и защо да му предписват такава? Диетична храна, малко храна съвсем не бе подходяща за неговото състояние. Той лежеше и плащаше пълна такса и това, което му донасяха през тоя замръзнал във вечността час, не бе никаква „обедна супа“, а истинският обед на „Бергхоф“ с шестте му блюда без каквито и да са съкращения и с всичките му подробности: в делник — изобилен, в неделя — някакво тържествено парадно гала-угощение, приготвено от европейския майстор-готвач в една кухня като на луксозен хотел. Прислужницата, на която бе възложено да сервира на лежащо-болните, му донасяше обеда под никелирани похлупаци и в апетитни тиганчета; тя избутваше над леглото плота на болничната маса, която му бяха дали — същинско еднокрако чудо на уравновесена конструкция — и Ханс Касторп се хранеше на нея като сина на шивача от „вълшебната масичка“.
Едва се нахранваше, и вече Йоахим се връщаше; докато той се прибереше на своя балкон и тишината на главния режим прилегнеше над санаториума, ставаше два и половина. Не точно, може би ставаше само два и четвърт. Но такива излишни четвъртинки не влизат в сметката, закръглените часове ги поглъщат между другото — така става при пътешествия, при продължително пътуване с влак, а също и когато човек се намира в пусто състояние на очакване, когато всеки негов стремеж, целият му живот се съсредоточава в убиването и отхвърлянето на времето. Дето е два и четвърт, там е и два и половина, защо пък, боже мой, да не е и три, ето я къде е тройката. Тридесетте минути са само едно встъпление към кръглия час от три до четири и набърже се стопяват: тъй се постъпва при такива случаи. И ето че времетраенето на главния режим също се съкратяваше на един час, който към своя край биваше смален, подрязан и сякаш апострофиран. Апострофът бе д-р Кроковски.
Да, при своята самостоятелна следобедна обиколка д-р Кроковски не описваше вече дъга около Ханс Касторп, който бе влязъл вече в разписанието, не беше вече само някакъв интервал или хиатус, станал бе пациент, търсеха го, не го отминаваха — нещо, което от край време бе го изпълвало с потайна и лека, ала ежедневно изпитвана досада. За първи път д-р Кроковски се появи в стаята в понеделник — казваме „появи се“, защото това е точната дума за странното и малко страшно впечатление, което Ханс Касторп тогава не можа да преодолее. Той бе потънал в някаква полудрямка, когато стреснат забеляза, че асистентът се намира в стаята, без да бе влязъл през вратата — дошъл бе през отворената балконска врата. Той обикновено не минаваше по коридора, а по външните лоджии и така бе предизвикал представата, че е дошъл по въздуха. Във всеки случай той се бе изправил до леглото на Ханс Касторп — черен и бледен, широкоплещест и набит, — той, апострофът на часа, а зъбите му се жлътнаха в мъжествена усмивка посред разчесаната му брада.