Що се отнася до Сетембрини, Ханс Касторп бе питал лично за него и бе искал да узнае какво е „казал за цялата история“. За коя история? „За това, дето съм на легло и са ме изкарали болен.“ Сетембрини действително бе казал нещо, макар и съвсем накратко. Още в деня, когато Ханс Касторп изчезна, той бе запитал Йоахим какво става с братовчед му, при което явно бе очаквал да чуе, че Ханс Касторп е заминал. На обясненията на Йоахим той бе отвърнал само с две италиански думи — първо бе казал: „ecco“, а после „poveretto“, тоест „втасахме я“ и „клетичкият“ — не бе необходимо да знае човек повече италиански от двамата братовчеди, за да разбере смисъла на двата израза. „Как така «poveretto»? — бе запитал Ханс Касторп. — И той е заседнал тук горе със своята литература, която се състои от хуманизъм и политика, и едва ли може да бъде полезен на живота и земните работи. Няма защо да ме съжалява толкова снизходително, аз все пак ще се върна преди него в равнината.“ И тъй, сега господин Сетембрини застана посред блесналата в миг стая — Ханс Касторп, който се бе опрял на лакът и се бе извърнал към вратата, замижа и се изчерви, като го позна. Както винаги Сетембрини бе облечен в своето дебело сако с големите ревери, с пооръфана яка и карираните панталони. Понеже идваше от ядене, той стискаше по обичая си клечка за зъби между устните. Крайчецът на устата му под красивата извивка на мустака беше изпънат в познатата тънка, прозаична и критична усмивка.
— Добър вечер, инженере! Може ли да ви види човек? Ако да, за тая цел е необходима светлина, простете моето своеволие — каза той, като със замах изнесе малката си ръка нагоре към лампата на потона. — Вие размишлявахте, не исках да ви безпокоя, боже упази! Напълно разбирам една наклонност към размисъл във вашия случай, а за разговори и без това имате братовчед си. Както виждате, напълно си давам сметка, че съм излишен. Въпреки това, нали живеем толкова близо един до друг, човек се привързва към човека — духовно, сърдечно… Цяла седмица вече не се вестявате. Бях почнал наистина да смятам, че сте заминали, когато видях мястото ви в магерницата празно. От лейтенанта разбрах, че не е така, хм, разбрах, че се касае до нещо по-малко добро, ако това не звучи неучтиво… С една дума, как сте? Какво правите? Как се чувствате? Надявам се, че не сте много покрусен?
— Вие ли сте, господин Сетембрини! Много мило. Ха, ха, „магерница“, а? Ето че пак измислихте нова шега. Вземете стола, моля. Никак не ме безпокоите. Аз си лежах и размишлявах, не, „размишлявах“ е много силно казано. Просто ме мързеше да запаля лампата. Много благодаря, субективно съм добре, чувствам се горе-долу нормално. От лежането хремата ми почти изчезна, но, както ми казаха, тя била вторично явление. Но температурата все още не е както трябва, ту 37,5, ту 37,7, тук тези дни все още не е настъпила някаква промяна.
— Редовно ли си мерите температурата?
— Да, по шест пъти на ден, както всички вие тук горе. Ха, ха, прощавайте, но още ме е смях, дето нарекохте нашата трапезария „магерница“. Нали така викат по манастирите? Вярно, че тук има нещо общо — никога не съм виждал манастир, но така си го представям. А и „правилата“ зная вече наизуст и съвсем точно ги спазвам.
— Като истински монах. Може да се каже, че сте изкарали послушничеството и сте дали обет. Моите тържествени поздравления. Пък и вече казвате „нашата трапезария“. Между впрочем — без да искам да засегна мъжкото ви достойнство — вие май повече ми приличате на млада калугерица, отколкото на калугер — на една току-що подстригана, невинна Христова невеста с големи пожертвователни очи. На времето съм наблюдавал понякога такива агънца и винаги не без… не без известна сантименталност. Ах, да, да, вашият братовчед всичко ми разказа. Отидохте, значи, в последния момент на преглед…