— Не искам да разкрасявам особените форми, чрез които се изявява естествената жестокост всред вашето общество. И все пак упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек. Вие там, на самото място, не бихте го направили от страх да не би да станете сам пред себе си смешен. Вие с право сте го предоставяли на дезертьорите от живота. Това, че сега го правите, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал да расте, защото този, който свикне да отправя упреци, може много лесно да бъде загубен за живота, за онази форма на живот, за която е бил роден. Знаете ли, инженере, какво значи да бъде човек „загубен за живота“. Аз знам, аз всеки ден виждам това тук. Най-късно след половин година младият човек, който идва тук (а които идват тук, са почти винаги млади хора), няма никаква друга мисъл в главата си освен флирт и температура. И най-късно след една година няма да може вече да разбира никого, а ще възприема всеки друг като „жесток“ или по-добре казано, като пълен с недостатъци невежа. Вие обичате истории — моля, заповядайте. Бих могъл да ви разправя за един син и съпруг, който прекара тук единадесет месеца и когото познавах. Той, струва ми се, беше малко по-възрастен от вас, дори доста по-възрастен. За опит го изписаха с подобрение и той се върна дома в обятията на близките си; там нямаше чичовци, имаше само майка и съпруга. По цял ден лежал с термометър в уста и само това знаел. „Това вие не можете да разберете — казвал той. — Трябва човек да е поживял там горе, за да знае какво трябва. Тук долу ви липсват основните понятия.“ Карал така, докато майка му решила: „Върни се пак горе. От тебе вече нищо не става.“ И той се качи пак горе. Върна се у дома си; нали знаете, че хората, след като поживеят тук, почват да смятат санаториума за свой дом. Беше се съвсем отчуждил от младата си жена — липсвали й „основните понятия“ — и тя се отказа от него. Тя бе разбрала, че той ще намери у дома си другарка с хармониращи „основни понятия“ и ще остане там.
Ханс Касторп бе слушал само с едното ухо. Погледът му се бе рейнал нанейде под ярката светлина на бялата стая, сякаш гледаше в далнината. Той се засмя със закъснение и каза:
— „Дом“ ли нарече той санаториума? Това е наистина малко сантиментално, както и вие казвате. А истории знаете безчет. Аз току-що се бях позамислил върху това, което си говорихме за твърдостта и жестокостта, напоследък тия неща често ми са минавали през главата. Вижте, човек трябва да притежава доста дебела кожа, за да може по природа да е напълно съгласен с начина на мислене на хората там долу в равнината, с въпроси като: „Има ли оня още пари?“ и физиономията, която правят при този израз. Това никога не ми се е струвало естествено, макар че не съм някакъв homo humanus — сега забелязвам, че то винаги ми е правило впечатление. Може би не ми се е виждало естествено, защото тогава още, несъзнателно, съм бил предразположен към болести — старите места сам чух, а Беренс май че намери някаква нова дреболия у мене. Вярно, изненадах се, но всъщност не се учудих извънредно много. Никога не съм се чувствал здрав като камък, а и родителите ми са умрели много рано — аз от дете съм кръгъл сирак, знаете ли…
Господин Сетембрини описа с глава, рамене и ръце една обща мимика, която весело и учтиво онагледи въпроса: „Е, та? Какво по-нататък?“
— Нали сте писател — каза Ханс Касторп, — литератор, трябва да ви са ясни тези неща и да се съгласите, че при такива обстоятелства човек не може да има закоравял характер и да намира за съвсем естествена жестокостта на хората — на обикновените хора, знаете, тези, които ходят насам-натам, печелят пари и тъпчат търбусите си… Не знам дали правилно съм…
Сетембрини се поклони.
— Искате да кажете — поясни той, — че ранният и многократен допир със смъртта предизвиква една основна насоченост на характера, която прави човека раздразнителен и чувствителен към коравосърдечието и суровостта на лекомисления светски живот, нека кажем: към неговия цинизъм.
— Точно така! — извика Ханс Касторп с искрен възторг. — Безупречно изразено до кратката върху „и“ — то, господин Сетембрини! Със смъртта… Аз си знаех, че вие като литератор…
Сетембрини протегна ръка към него, като същевременно наклони глава встрани и затвори очи — една много красива и деликатна мимика на възпиране и молба да го дослушат. Той застина няколко секунди в това положение — дори и след като Ханс Касторп отдавна бе замълчал и с известно смущение очакваше да види какво ще последва. Най-сетне той отново отвори черните си очи — очи на латернаджия — и заговори:
— Позволете. Позволете ми, инженере, да ви кажа и убедя, че единственият здрав, благороден и — изрично искам да прибавя и това — единственият религиозен начин да вземем отношение към смъртта е да я разберем и почувстваме като съставка и принадлежност, като свещено предусловие на живота, а не да я делим духовно от него, не да я поставяме в противоречие с него, нито пък по най-отвратителен начин да я използваме срещу него — това би било тъкмо обратното на здраво, благородно, разумно и религиозно отношение. В древността украсяваха саркофазите със символи на живота и оплождането, даже и с цинични символи — древната религиозност често е смятала свещеното и циничното за едно и също. Тези люде знаеха да почитат смъртта. Смъртта е достойна за уважение като люлка на живота, като лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, тя става призрак, гримаса и дори нещо още по-лошо. Защото смъртта като самостоятелна духовна сила е една крайно безплътна сила, чието развратяващо могъщество без съмнение е твърде голямо, но също така несъмнено е това, че симпатиите към нея водят до най-страхотните заблуди на човешкия дух.