— Повтарям, инженере, че сте шегобиец — каза италианецът. Той се прости с най-приятна церемониалност. Като остана сам с братовчед си, Ханс Касторп дълбоко пое дъх.
— Какъв педагог! — каза той. — Педагог-хуманист, трябва да признаем това. Постоянно ти въздейства и те насочва ту с истории, ту в абстрактни форми. А и за какви ли не работи влиза в разговор с него човек — никога не съм и помислял, че бих могъл да говоря за тях, камо ли пък да ги разбирам. Ако ли пък го бях срещнал долу, в равнината, също не бих могъл да ги разбера — добави той.
По това време Йоахим оставаше за малко при него; той жертваше половин, три четвърти час от вечерния режим. Понякога играеха шах върху масичката за ядене — Йоахим беше донесъл една игра отдолу. После той излизаше с целия си багаж и термометър в уста на балкона си, а и Ханс Касторп си премерваше температурата за последен път, докато по-близка или по-далечна лека музика се носеше откъм притъмнялата долина. В десет часа режимът приключваше; чуваше се Йоахим, чуваше се двойката от „лошата руска маса“. И Ханс Касторп се обръщаше настрана в очакване на съня.
Нощта бе по-трудната половина на деня, тъй като Ханс Касторп често се будеше и нерядко лежеше по цели часове буден било защото го разсънваше не съвсем нормалната температура на кръвта му, било защото неговият понастоящем напълно хоризонтален начин на живот потискаше у него желанието и предразположението за сън. Затова пък часовете на дрямка се оживяваха от разнообразни и пълни с живот сънища, на които той можеше да се отдава после — докато лежеше буден. Ако многократното разчленяване и разделяне на деня допринасяше той да не е скучен, през нощта разводнената монотонност на редящите се едни след друг часове действаше в същата насока. А когато утрото наближеше, забавно бе да се наблюдава постепенното разсъмване и открояването на стаята, напъкването и разбулването на вещите, да се гледа как денят вънка се разпалва в мрачно тлееща или весела жарава; и докато се усети, ето че отново настъпваше моментът, когато енергичното почукване на масажиста обявяваше началото на дневната програма.
Ханс Касторп не бе взел календар за из пътя и за това не винаги бе сигурен в датата. От време на време той се осведомяваше от братовчед си, който сам не бе уверен всякога в числото на месеца. Все пак неделите, особено втората, тази с концерта през всеки четиринадесет дни, даваха известни опорни точки и едно бе положително; в края на краищата септември бе напреднал, стигнал бе до средата. Откакто бяха турили Ханс Касторп на легло, вън в долината мрачното и студено време, което дотогава преобладаваше, бе отстъпило пред неизброима поредица, цяла серия летни дни, така че Йоахим всяка сутрин се явяваше в бели панталони при братовчед си, който не можеше да потисне едно оправдано съжаление — съжаляваше душата му, съжаляваха младите му мускули, — задето губи такова прекрасно време. Той даже един път тихичко нарече „цяло безобразие“ това, че изпуска по този начин хубавото време, но после за свое успокоение добави, че и свободен да беше, пак не би могъл да го използва повече от сега, тъй като от опит знаеше, че зле понася по-големите разходки. Пък и широко отворената балконска врата му даваше възможност да се поогрее и той на яркия светлик там вънка.
Но към края на наложеното му уединение времето отново се промени. Изведнъж падна мъгла и застудя, долината се забули в суграшица, а стаята се изпълни от сухото дихание на парното отопление. Така беше и през деня, когато при утринната визитация на лекарите Ханс Касторп напомни на придворния съветник, че лежи вече три седмици и помоли за разрешение да стане.
— Хайде де, нима изминаха? — каза Беренс. — Я да видим; действително вярно е. Боже мой, как текат дните ни. Но междувременно няма около вас някоя особена промяна. Какво, вчера сте имали нормална температура? Да, до меренето в шест часа следобед. Е, Касторп, тогава и аз няма да бъда такъв и ще ви върна на човешкото общество. Станете и се разхождайте, човече! Естествено с мярка и граници. Тия дни ще ви снемем на портрет; отвътре. Отбележете си! — каза той на излизане на д-р Кроковски, като насочи през рамо грамадния си палец към Ханс Касторп и погледна бледния асистент със своите кървясали, сълзящи очи… И Ханс Касторп излезе от „бърлогата“.
Вдигнал яката на палтото си, нахлузил галоши, той за първи път отново придружи братовчед си до пейката край улея и обратно, а по пътя подхвърли въпроса колко ли време още щеше да го остави на легло придворният съветник, ако не беше му обадил, че срокът е изтекъл. А Йоахим го погледна унило, отвори уста сякаш за едно безнадеждно „ах“ и направи един жест на необозримост.