„Боже мой, виждам!“
Измина цяла седмица, докато повикаха чрез старшата сестра Милендонк Ханс Касторп в рентгеновата лаборатория. Той не искаше да бъде настойчив. Хората в санаториума „Бергхоф“ бяха заети, очевидно и лекари, и служители бяха отрупани с работа. През последните дни бяха дошли нови гости: двама руски студенти с гъсти коси и затворени черни рубашки, под които не се провиждаше никакво бельо; съпружеска двойка холандци, които настаниха на масата на Сетембрини; един гърбав мексиканец, чиито страшни пристъпи на задух ужасяваха сътрапезниците му: в такива случаи той се вкопчваше в съседа си — все едно дали бе мъж или жена — и желязната хватка на дългите му ръце го стягаше като в менгеме, всявайки страх и ужас у викащия за помощ, който напразно се съпротивляваше. С една дума, трапезарията бе почти напълно заета, макар че зимният сезон почваше едва през октомври. А случаят на Ханс Касторп не бе от най-тежките, неговата болест едва ли му даваше право да претендира за особено внимание. Колкото и глупава и проста да бе, госпожа Щьор например бе много по-сериозно болна от него, да не говорим за д-р Блуменкол. Човек би трябвало да не притежава никакво чувство за йерархия и дистанция, за да не проявява в случаи като Ханс Касторповия скромна сдържаност, още повече, че такова едно становище отговаряше на духа на заведението. Тук не обръщаха особено внимание на леко болните, това той често бе чувал при разговор. Говореха с пренебрежение за тях — такива бяха тукашните мащаби, — гледаха ги отвисоко; такова бе отношението не само на по-тежко или най-тежко болните, а и на тези, които бяха „леки“. При това те естествено се отнасяха пренебрежително и към самите себе си, но спасяваха самоуважението си, като се подчиняваха на мащаба. Това е човешко. „А, онзи ли! — можеха те да казват един за друг. — Нищо му няма на него, той надали има и право да стои тук. Даже и каверна няма…“ Такъв беше духът — своего рода аристократичен, и Ханс Касторп му отдаваше чест с вроденото си уважение към всеки закон и всяка наредба. Казват: каквато страната, такива обичаите. Пътешествениците, които се подсмиват на обичаите и мащабите на далия им гостоприемство народ, са слабокултурни: много и различни са свойствата, които предизвикват уважение. Даже и към Йоахим Ханс проявяваше известно уважение и внимание — не само защото братовчед му бе по-отдавнашен и му служеше като наставник и водач в тукашния свят, но и защото той безспорно представляваше „по-тежък“ случай. И тъй както стояха работите, ставаше ясно защо всеки бе склонен да извлече възможно повече от собствения си случай, да го надуе, за да се причисли към аристокрацията или да се приближи до нея. И Ханс Касторп, когато го запитваха на масата, казваше някое и друго деление в повече от действително измерената температура и не можеше да не се почувства поласкан, когато го заплашваха с пръст, сякаш бе някой изпечен хитрец. Но дори и когато преувеличаваше малко, той всъщност все пак си оставаше лице от по-ниска степен, затова подобаващото му държане сигурно трябваше да се отличава с търпение и въздържаност.
Той отново бе възприел програмата на първите три седмици, този вече познат му монотонен и точно разпределен живот рамо до рамо с Йоахим и още от първия ден всичко тръгна като по вода, сякаш никакво прекъсване не бе имало. И действително прекъсването ясно заличено; той още при първата си поява на масата ясно усети това. Вярно, Йоахим, който особено и старателно спазваше по-забележителните дати, се бе погрижил да украси с няколко цветя мястото на братовчед си. Но поздравът на сътрапезниците му не бе тържествен, малко се различаваше от друг път, когато раздялата не бе траяла цели три седмици, а само три часа: не толкова от равнодушие към неговата несложна и симпатична личност, не и защото тези хора бяха прекалено заети със себе си и със своята интересна физика, колкото затова, че нямаха усет за протеклото време. И Ханс Касторп без труд се приспособи към тях, тъй като сам седеше на мястото си между учителката и мис Робинсън, сякаш едва вчера бе станал от него.
Щом като човек на собствената си маса не можеше да направи впечатление с факта, че е турил край на уединението си, какво повече би могъл да очаква от просторната трапезария? Там буквално никой не му обърна внимание — с изключение на Сетембрини, който след края на обеда пристъпи към него, за да го поздрави шеговито и приятелски. Ханс Касторп естествено би могъл да изтъкне още едно изключение, което ние трябва да поставим под въпрос. Той си внуши, че Клавдия Шоша е забелязала появата му — още при влизането си, както винаги със закъснение и затръшване на стъклената врата; тесните й очи се бяха спрели върху му и той ги посрещна с погледа си, а едва бе седнала, когато още веднъж го погледна усмихната през рамо — усмихната както преди три седмици, преди той да отиде на преглед. И това бе неприкрит и безцеремонен жест — безцеремонен към него и всички останали сътрапезници, — че той не знаеше дали да се възхити, или да го сметне за израз на пренебрежение и да се разсърди. Всеки случай сърцето му се бе свило под този поглед, който по един в неговите очи възмутителен и опияняващ начин бе отрекъл и опровергал, факта, че те двамата не са официално запознати; то, сърцето му, болезнено се бе свило още когато стъклената врата издрънча, тъй като със затаен дъх бе очаквал този миг.