— Дядо — престрашаваше се малкият Ханс Касторп да каже в кабинета, като се вдигаше на пръсти, за да стигне по-близо до ухото на дядо си, — покажи ми, моля ти се, кръщелната купа.
И дядото, който и без това вече запретваше полата на дългия, мек сюртук и изтегляше връзката ключове от джоба си, отключваше стъкления шкаф, от който се носеше едно особено приятно и странно за момчето ухание. Вътре се пазеха различни неупотребяеми и затова толкова привлекателни неща: два тумбести сребърни свещника, един строшен барометър с фигурна дърворезба, албум с дагеротипии, касетка за ликьори от кедрово дърво, един малък турчин, корав на пипане под пъстрите копринени дрехи, с часовников механизъм, който някога го е карал да се разхожда по масата, но отдавна бе повреден, старинен корабен модел, а най-отдолу дори и капан за плъхове. Старецът обаче взимаше от средния рафт една много потъмняла сребърна купа, която стоеше върху също така сребърна табла, и показваше на момчето двете, като ги отделяше една от друга и ги обръщаше в ръцете си с обяснения, които често преди това бе давал.
Купата и таблата отначало не са били комплект, както можеше да се види и както малкият отново научаваше; обаче, казваше дядото, от стотина години насам, именно след купуването на купата, те се употребявали заедно. Купата беше красива, с проста и благородна форма, както е отговаряло на строгия вкус през първите години на миналия век. Гладка и солидна, тя почиваше на кръгла основа, а отвътре бе позлатена, но златото бе вече избледняло от времето и просветваше в жълтеникав цвят. Като единствено украшение венец от рози и назъбени листенца обикаляше горния й край. Що се отнася до таблата, нейната далеко по-почтена възраст можеше да се разчете от вътрешната й страна. „Хиляда шестстотин и петдесет“ беше написано там с преплетени цифри и най-различни претрупани гравировки, изпълнени в „модерния“ за него време маниер, окръжаваха цифрата с произволни, пищни извивки, гербове и арабески, които представляваха ту звезди, ту цветя. На гърба обаче се намираха пунктирани с различни почерци имената на главите на семействата, които в течение на времето са били собственици на таблата: имаше вече седем, придружени от датата на наследяването, и старецът с бялата вратовръзка един по един ги сочеше с показалеца, на който бе пръстенът му. Тук бе името на бащата, на дядото и на прадядото, а после сричката „пра“ се удвояваше, утрояваше, учетворяваше в устата на разказвача и момчето с понаведена встрани глава, със замислени или само замечтано втренчени очи и благоговейно отпусната уста се ослушваше в това пра-пра-пра-пра — този тъмен гробовен звук, който напомняше за тлението на времето, но едновременно с това бе израз на благочестиво съхранената връзка между настоящето, неговия собствен живот и дълбоката отколешност и упражняваше съвсем особено влияние върху него, което се отпечатваше и върху лицето му. Струваше му се, че при този звук вдъхва хладен, плесенясал въздух, въздуха на черквата „Света Катерина“ или на Михаиловата крипта, усеща дъха на места, където човек, свалил шапка, със страхопочитание пристъпва леко приведен напред, без да докосва с токовете си земята, струваше му се, че чува уединената, умиротворена тишина на тези кънтящи помещения; при звука на тази неясна сричка църковни възприятия се смесваха с възприятията от смъртта и разказа и всичко това имаше някакво благотворно въздействие върху момчето; може би тъкмо заради тази сричка, за да я чуе и преповтаря, то бе помолило да му разрешат пак да поразгледа кръщелната купа.
После дядото поставяше съда върху таблата и накарваше малкия да погледне в изгладения, тънко позлатен отвор, който блестеше под горното осветление на стаята.
— Скоро ще станат осем години — казваше той, — откак те държахме отгоре и водата, с която те кръщаваха, се събираше вътре… Клисарят Ласен от „Свети Яков“ наливаше водата в шепата на нашия мил пастор Бугенхаген, която от твоя перчем се стичаше тук в купата. Ние я бяхме стоплили, за да не се стреснеш и разплачеш, но ти не плака, а напротив: преди това бе се разкряскал, та Бугенхаген едва можа да каже словото си, но като дойде ред на водата, ти притихна и то, нека се надяваме, бе от уважение към светото тайнство. Тия дни ще станат четиридесет и четири години, откакто покойният ти баща бе кръщелник и водата се стичаше от главата му тук вътре. Това бе тук, в тая къща, дома на родителите му, оттатък в салона, пред средния прозорец, а го кръсти старият пастор Йезекиил, същият, когото на млади години французите насмалко щели да разстрелят, защото държал проповеди против техните грабежи и палежи; и той отдавна, отдавна вече е на небето. А преди седемдесет и пет години са кръстили мене, също така в салона, и са държали главата ми над купата, която сега виждаш на таблата, и свещеникът е произнасял същите думи, както при тебе и при баща ти и също така топлата бистра водица се е стичала в златната купа от косата ми (тя не е била повече тогава, отколкото сега).