Нека допълнително споменем, че вътрешните връзки на Ханс Касторп с пациентката от „добрата руска маса“ бяха отбелязали голям напредък през времето на неговото уединение; средно високата личност с гъвкавата походка и киргизките очи изпълваше неговите чувства и неговия смирен дух — с една дума, той бе влюбен (нека употребим тази дума, макар че е дума „отдолу“, от равнината, която би могла да създаде впечатление, че песенчицата „Колко чудно ме обвява“ би могла тук някак си да намери приложение). Когато се събуждаше рано, той виждаше образа й да витае всред колебливо разбулващата се стая, а също и вечер, когато се вглеждаше в сгъстяващия се здрач (и в оня миг, когато Сетембрини влезе и стаята изведнъж светна, същият образ ясно се бе очертал насреща му и това бе причината, поради която се бе изчервил при вида на хуманиста); през часовете на разчленения ден той бе мислил за нейната уста, за нейните скули, за нейните очи, цветът, формата, разположението на които пронизваха душата му, за попревития й гръб, за начина, по който държеше главата си, за прешлена всред задната изрезка на блузата й, за проблясващите под тънкия газ мишници — и ако премълчахме, че това беше средството, благодарение на което часовете му толкова лесно преминаваха, то бе, защото със симпатия гледахме на неспокойната съвест, която се намесваше в ужасяващото щастие от тези картини и образи. Да, ужас и потрес бяха свързани с това — надежда, радост и безимен страх, които клоняха към неизвестност, безграничност и пълна авантюра и понякога толкова внезапно стягаха сърцето на младия човек — сърцето в същинския и физическия смисъл, — че той слагаше едната си ръка върху него, вдигаше другата към челото (като козирка над очите) и прошепваше:
— Боже мой!
Защото зад челото се криеха размисли и полуразмисли, които всъщност придаваха на картините и образите една безпределена сладост и които се отнасяха до небрежността и безцеремонността на мадам Шоша, до боледуването й, до изтъкването и подчертаването на ценното тяло поради болестта, до въплътяването на цялата й същност чрез болестта, същата болест, която Ханс Касторп — съгласно лекарската диагноза — споделяше с нея. Зад челото си той разбра авантюристичната свобода, с която госпожа Шоша не обръщаше внимание на факта, че не са запознати, а се оглеждаше и усмихваше, сякаш не принадлежат към обществото, сякаш не бе дори необходимо те двамата да си говорят… и именно това бе, което го стресна: по същия начин го бе стреснал и Йоахим, когато при лекарския преглед набърже бе прехвърлил изпитателния си поглед от голия му гръден кош към очите му — с разликата, че тогава причина за неговото стряскане бяха съчувствие и загриженост, сега обаче причините бяха съвсем други.
И тъй животът в „Бергхоф“ отново тръгна по своя равномерен ход. Този щедър и добре устроен живот върху тясна сцена; в очакване на рентгеновата снимка Ханс Касторп продължи да споделя с добряка Йоахим ежедневието, като всеки час правеше същото, каквото и той — и това съседство сигурно бе добро за младия мъж. Защото, макар и да бе само съседство на двама болни, в него имаше много военно благоприличие, което, разбира се, без да си дава сметка за това, бе на път да се задоволи със спазването на болничния режим, така че режимът взе да заменя изпълнението на дълга там долу, в равнината, и се яви като някаква подхвърлена му професия — Ханс Касторп не бе толкова глупав, че да не разбере положението. Но той добре чувстваше обуздаващото, задържащото въздействие на това съседство върху нрава му на цивилен човек — може би дори съседството, примерът и надзираването от страна на Йоахим му пречеха да предприеме нещо слепешката. Защото той добре виждаше как славният Йоахим страда от една връхлитаща върху му портокалова атмосфера, всред която имаше две кръгли кафяви очи, един малък рубин, някаква голяма, почти неоправдана охота за смях и едни външно добре оформени гърди — разумът и почтеността, с които Йоахим се държеше настрана от тази атмосфера и я отбягваше, обхванаха и Ханс Касторп, налагаха му известна дисциплина и ред и му пречеха, тъй да се каже, да „заеме един молив“ от теснооката — нещо, което по собствения си опит бе напълно готов да стори, ако не беше дисциплиниращото съседство, Йоахим никога не говореше за вечно засмяната Маруся, ето защо и Ханс Касторп не си позволи да говори с него за Клавдия Шоша. Това той си наваксваше, като потайно разговаряше с учителката от дясната му страна на масата, при което дразнеше старата мома с нейната слабост към гъвкавата рускиня, караше я да се черви, а през това време сам имитираше изпълненото с достойнство подпиране на брадата у стария Касторп. Освен това той я караше да разбере нещо ново и интересно за личния живот на мадам Шоша, за нейния произход, за мъжа й, за възрастта, за характера на болестта й. Искаше да знае дали има деца. Не, не, няма деца. Защо й са деца на жена като нея? Вероятно й бе строго забранено да ражда, а, от друга страна: какво щеше да излезе от тия деца? Ханс Касторп трябваше да се съгласи с това. В края на краищата и късно е вече за нея, предположи той с насилена деловитост. Понякога профилът на госпожа Шоша му се виждал почти вече малко изострен. Дали не е прехвърлила тридесетте? Госпожицата енергично се възпротиви. Клавдия на тридесет години? Най-много може да е на двадесет и осем. А за профила тя забрани на съседа си и дума да продума. Профилът на Клавдия бил деликатен, младежки, изпълнен със сладост, макар че бил интересен профил, а не като на някоя здрава гъска. И за наказание госпожица Енгелхард добави без пауза, че един мъж често посещава госпожа Шоша; идвал й на гости един неин съотечественик, който живеел в курорта: тя го приемала следобед в стаята си.