Ударът улучи. Лицето на Ханс Касторп се изкриви въпреки всичките му усилия, измъчени бяха и изразите като „не може да бъде“ и „виж ти, виж ти“, с които се опита да пресрещне новината. Неспособен да погледне през пръсти на съществуването на този съотечественик, както отначало искаше да покаже, той с разтреперани устни постоянно се връщаше на тази тема. Млад човек ли? Млад и представителен според това, което чула, отвърна учителката, защото собствени наблюдения нямала. Дали е болен? Най-много леко! Да се надяваме, каза Ханс Касторп подигравателно, че носи повече бельо, отколкото съотечествениците му на „лошата руска маса“ — нещо, което все още за наказание, госпожица Енгелхард каза, че гарантира. Тогава той призна, че случаят го интересува и сериозно й възложи да разбере какво представлява този интимен съотечественик. Но вместо да му донесе новини за него, тя след няколко дена му съобщи нещо съвсем ново.
Бе узнала, че рисуват портрета на Клавдия Шоша и запита Ханс Касторп дали и той е чул нещо подобно. Ако ли не, нека въпреки това бъде сигурен: тя го е научила от най-достоверен източник. От дълго време госпожа Шоша позирала някому за портрета си — и то кому? На придворния съветник! На придворния съветник Беренс, който по тази причина почти всеки ден се вижда с нея в своята частна квартира.
Тази новина засегна Ханс Касторп още повече от предишната. Той почна често да се шегува насила. Е да, известно е, че придворният съветник рисува с маслени бои — какво иска учителката, то не е забранено, тоест всекиму е разрешено. Значи, в квартирата на вдовеца Беренс? Дано поне госпожица фон Милендонк присъства на сеансите. Тя едва ли ще има време. „И Беренс няма повече време от нея“ — каза Ханс Касторп строго. Но макар че с това сякаш бе направено едно окончателно изявление по този въпрос, на Ханс Касторп и през ум не му мина да го приключи, а се впусна да разпитва за други подробности: за портрета, формата му и дали рисуват само главата, или правят портрет до коленете; също и за часа на сеансите — а пък госпожица Енгелхард не можеше да му предложи никакви подробности и бе принудена да го утеши с обещания за нови издирвания.
След научаването на тази новина Ханс Касторп си премери 37,7. Посетителите, които приемаше госпожа Шоша, много повече го тревожеха и му причиняваха по-голяма болка от посещенията, които тя правеше. Частният и личен живот на госпожа Шоша бе почнал да му причинява болка и безпокойство сам за себе си и независимо от неговото съдържание, а колко повече трябваше да се изостри всичко, след като до ушите му почнаха да достигат двусмислици върху това съдържание! Вярно, възможно бе, общо погледнато, отношенията между руснака и неговата съотечественичка да бяха от делови и безобиден характер; но от известно време насам Ханс Касторп бе склонен да смята деловитост и безобидност за празни приказки тъй както не можеше и да си наложи, не можеше да се убеди, че живописта представлява нещо по-друго и отношенията между един приказващ сопнато вдовец и една млада жена с тесни очи и тиха стъпка. Вкусът, който придворният съветник бе показал при избора на модела си, твърде много отговаряше на собствения му вкус, за да може Ханс Касторп да вярва на деловитост, при което съвсем малка подкрепа му носеше представата за сините бузи на д-р Беренс и изпъкналите му очи с червени жилки. Едно наблюдение, което той през тези дни сам и случайно направи, му подейства по друг начин, макар че повторно се касаеше до потвърждение на вкуса му. На масата на госпожа Заломон и лакомия ученик с очилата, която бе поставена напреки и вляво от масата на братовчедите до сами стъклената странична врата, имаше един болен, от Манхайм, както бе чул Ханс Касторп, тридесетинагодишен, с оредели коси, наядени зъби и плах говор — същият, който понякога вечер посвирваше на пиано, и то най-често „Сватбеният марш“ от „Сън в лятна нощ“. Казваха, че бил много набожен, нещо, което по понятни причини нерядко се срещаше тук горе. Всяка неделя посещавал черковната служба долу в „курорта“, а по време на режимното лежане четял религиозни книги, книги с изобразен потир или палмови клончета върху корицата. Та този приятел, както един ден Ханс Касторп забеляза, отправяше погледите си натам, дето и той сам гледаше — очите му следяха гъвкавата мадам Шоша, и то по един плах и същевременно натрапчив начин, в който имаше нещо почти кучешко. След като Ханс Касторп веднъж бе забелязал това, не можеше да не го установи повторно и многократно. Той виждаше младия човек вечер в стаята за игра между гостите, мрачен, погълнат от образа на грациозната, макар и болнава жена, която седеше на канапето в малкия салон и разговаряше с Тамара (така се казваше момичето с веселия нрав и гъстата като пълна коса), с д-р Блуменкол и господина с хлътналите гърди и увисналите рамене от нейната маса; виждаше го да се извръща, да се оттегля и отново бавно да поглежда през рамо към нея с извъртени встрани очни ябълки и жално придръпната горна устна. Той го виждаше да си пуска боята и да не вдига поглед, но после все пак да вдига очи и жадно да се взира към вратата, която се затръшваше, докато госпожа Шоша гъвкаво се придвижваше към мястото си. Освен това той често виждаше как горкичкият след ядене заставаше между изхода и „добрата руска маса“, та госпожа Шоша, която не му обръщаше внимание да мине край него, за да я погълне отблизо с очите си, които бяха препълнени с печал.