Клавдия Шоша изведнъж се намери в стаичката; Ханс Касторп я позна с широко отворени очи, при което ясно усети как кръвта се отля от лицето му и долната му челюст увисна, та устата му всеки миг можеше да зейне. Клавдия бе влязла така между другото, така изневиделица — тя изведнъж се намери задно с братовчедите в тясното помещение, след като само преди миг нея я нямаше там. Йоахим бърже вдигна поглед към Ханс Касторп и после не само сведе очи, но и взе от масата илюстрования вестник, който току-що бе оставил, и скри лицето си зад него. Ханс Касторп не намери сили и решимост да стори същото. След като отначало пребледня, той се изчерви, а сърцето му биеше ли, биеше. Госпожа Шоша седна близо до вратата към лабораторията в едно ниско кръгло кресло с малки, сякаш закърнели облегалки за ръцете, облегна се, кръстоса леко крак върху крак и зарея поглед в пространството, при което нейните Пшибиславови очи изглеждаха малко кривогледи, защото нервно ги поотклоняваше, усетила, че я наблюдават. Тя бе облечена в бял пуловер и синя пола, а в ръката си държеше книга, както изглежда, заета от библиотеката, докато почукваше леко с крака си, който почиваше върху пода.
След минута и половина тя промени положението си, огледа се, стана с вид, сякаш не знае какво да прави и към кого да се обърне — и почна да говори. Тя попита нещо, отправи въпрос към Йоахим, макар че той изглеждаше потънал в илюстрования си вестник, докато Ханс Касторп седеше незает — учленяваше думи с устата си и издаваше глас из своето бяло гърло: не беше дълбокият, съдържащ малка острота, приятно пресипнал глас, който Ханс Касторп познаваше — отколе познаваше и дори един път бе чул съвсем отблизо: тогава, когато с този глас му бе казано, лично нему: „На драго сърце. Само че след часа непременно да ми го върнеш.“ Все пак тогава изговорът бе по-гладък и по-определен; сега думите излизаха малко провлечени и повалени, говорещата нямаше естествено право върху тях, тя само ги даваше заемообразно, както Ханс Касторп вече на няколко пъти я беше чувал да прави — с някакво чувство на превъзходство, което обаче бе обградено със смирено възхищение. Госпожа Шоша бе пъхнала едната ръка в джоба на жилетката си, а с другата придържаше косите си в тила; тя запита:
— Прощавайте, кой час ви е определен?
И Йоахим хвърли бърз поглед към братовчед си, прибра, както бе седнал, петите и отговори:
— Три и половина.
Тя продължи:
— На мен четири без четвърт. Какво става? Наближава четири часът. Май че току-що влезе някой?
— Да, двама души — отговори Йоахим. — Те бяха преди нас наред. Рентгенът има закъснение. Изглежда, всичко се измества с половин час назад.
— Неприятно — каза тя и нервно оправи косата си.
— Доста — отвърна Йоахим. — И ние чакаме вече половин час.
Ето те двамата се разговаряха и Ханс Касторп ги слушаше като насън. Това, че Йоахим говореше с госпожа Шоша, бе почти същото, сякаш сам той бе говорил с нея — но същевременно беше и нещо съвършено друго. Думата „доста“ бе обидила Ханс Касторп, тя му се стори дръзка или поне изненадващо равнодушна с оглед на обстоятелствата. Но в края на краищата Йоахим можеше да говори така, той изобщо можеше да говори с нея и може би малко му се надуваше с това свое предизвикателно „доста“ — горе-долу тъй, както той сам си бе дал важност пред Йоахим и Сетембрини, когато му бе зададен въпросът колко време смята да остане и той бе отговорил „три седмици“. Тя бе заприказвала Йоахим, макар че той бе вдигнал вестника пред лицето си — сигурно защото бе по-отдавна тук, защото по-отдавна го познаваше, но също и по друга причина: отношението помежду им бе благонравно, можеха да разговарят с членоразделна реч, помежду им не цареше нищо диво, дълбоко, страшно и тайнствено. Ако тука чакаше с тях една брюнетка с рубинов пръстен и портокалов парфюм, то думата щеше да има Ханс Касторп, той щеше да каже „доста“ — седнал независим и с чиста съвест насреща й. „Разбира се, доста неприятно, уважаема госпожице!“ — щеше да каже и може би щеше да измъкне със замах кърпата от вътрешния джоб на сакото си, за да се изсекне. „Моля, имайте търпение. И нашето положение не е по-добро.“ А Йоахим щеше да се чуди на лекото му сърце, но вероятно без сериозно да иска да бъде на негово място. Не, и Ханс Касторп не ревнуваше при създаденото положение, макар че Йоахим можа да се поразговори с госпожа Шоша. Той бе съгласен с това, че тя се бе обърнала към него; като постъпи така, тя се бе съобразила с обстоятелствата, показвайки, че си дава сметка за тях… Сърцето му биеше като чук. След нехайното отношение, което Йоахим показа към своята съпациентка и в което Ханс Касторп долови една лека враждебност към нея — враждебност, която мимо вълнението му го накара да се усмихне, — Клавдия се опита да се поразтъпче из стаята, но мястото беше тясно и тя също взе от масата едно илюстровано списание и се върна на креслото със закърнелите облегалки. Ханс Касторп седеше и я гледаше, подпрял брадата си като дядото, с което му заприлича поразително смешно. Тъй като госпожа Шоша отново бе преметнала крак върху крак, коляното й, че дори и цялата тънка линия на крака й се очертаваше под синята сукнена пола. Тя имаше само среден ръст — в очите на Ханс Касторп много приятен и правилен ръст, — но бе сравнително дългокрака, а в ханша беше широка. Тя не се бе облегнала, а седеше приведена със скръстени ръце върху преметнатия отгоре крак; гърбът и плещите й бяха извити напред, така че изпъкваха прешлените на врата й и под прилепналата дреха почти се очертаваше гръбнакът; гърдите й, не толкова високи и пищни като на Маруся, но малки и момински, сега бяха притиснати една о друга от двете страни. Изведнъж Ханс Касторп се сети, че тя чакаше да я видят на рентген. Придворният съветник я рисуваше, изобразяваше външния й лик с масло и бои върху платното. Сега обаче той щеше да отправи в полумрака към нея лъчи, които щяха да му открият вътрешностите на тялото й. И докато Ханс Касторп си мислеше това, лицето му целомъдрено помръкна и той отвърна глава в един порив на дискретност и благонравие, който смяташе за подходящ при тая своя представа.