Ханс Касторп чакаше, премигвайки, дробът му бе пълен с въздух. Зад него избухна буря, тя изсъска, изтрака, прогърмя и отмина. Обективът бе погледнал вътре в него.
Той слезе от столчето объркан и зашеметен от това, което бе станало с него, макар с нищо да не бе усетил „проникването“.
— Смелчага — каза придворният съветник. — Сега пък сами да видим.
Йоахим, който си знаеше вече урока, бе отстъпил по-нататък и бе застанал близо до изходната врата пред някакъв статив; зад гърба му бе сложният апарат и едни до половина пълен с вода стъклен балон с изпарителна тръбичка; пред него, на височина до гърдите, висеше екран в рамка, който се движеше нагоре и надолу по шнурове на ролки. Вляво, посред командно табло и инструменти, имаше лампа с червен абажур. Придворният съветник, възседнал едно столче пред висящия екран, я запали. Плафониерата загасна, само рубиновата лампа осветяваше сцената. После Беренс се пресегна набърже, за да изгаси и нея, и пълен мрак забули помещението.
— Първо трябва да свикнат очите — чу се да говори придворният съветник в мрачината. — Трябва да ни се разширят зениците като на котките, за да видим това, което искаме да видим. Сигурно ще разберете, че не бихме могли да гледаме току-така с нашите обикновени дневни очи. За тая цел трябва най-напред да си избием от главата светлия ден с неговите веселички картини.
— От само себе си се разбира — каза Ханс Касторп; той стоеше зад плещите на придворния съветник и си затвори очите, защото бе съвсем безразлично дали да ги държи отворени, или не — толкова пълен бе мракът. — Първо трябва да си измием очите с малко тъмнина, за да видим тия неща, това ми е напълно ясно. Смятам дори, че добре и правилно постъпваме, като преди това се малко съсредоточим, тъй да се каже, в безмълвна молитва. Застанал съм със затворени очи и имам някакво приятно чувство, че ми се доспива. Но на какво мирише тук?
— На кислород — каза придворният съветник. — Кислород е това, което усещате във въздуха, атмосферен продукт на стайната буря, разбирате ли… Отворете си очите! — каза той. — Сега почва заклинанието. — Ханс Касторп бърже се подчини.
Чу се превключването на някаква ръчка. Един двигател бе пуснат в ход, той гневно засвири високо, но ръчката отново превключи и го обузда до по-спокойни обороти. Подът равномерно потрепваше. Една длъгнеста, отвесна червена светлинка погледна с безмълвна заплаха. Някъде изпращя светкавица. И бавно, като прозорец, който се изпълва с млечна светлина, изплува из мрачината бледият четириъгълен екран, пред който Беренс бе възседнал разкрачен своето обущарско столче — пестниците си бе опрял върху бедрата, а чипият му нос бе опрян о екрана, който позволяваше да се види органическият вътрешен мир на човека.
— Виждате ли, младежо? — запита той.
Ханс Касторп се наведе през рамото му, но преди това мигом вдигна глава натам, дето трябваше да бъдат очите на Йоахим, които сигурно гледаха хрисимо и унило, както тогава, при прегледа, и запита:
— Нали позволяваш?
— Моля-моля — отвърна Йоахим либерално от своята мрачина.
Подът потрепваше, отприщените сили пращяха и ръмжаха, а Ханс Касторп, наведен, се взираше в оголения скелет на Йоахим Цимсен. Гръдната кост се сливаше с гръбнака в някакъв тъмен възлест стълбец. Предните ребра се преплитаха със задните, които изглеждаха по-бледи. Горе се отклоняваха в две страни ключиците и в меката светлинна обвивка на плътта се открояваше остро скелетът на раменните кости и началото на мишечната кост. В гръдния кош бе светло, но все пак можеха да се различат жилки, тъмни петна — някаква възчерна плетеница.
— Ясна картина — каза придворният съветник. — Ето ви един прилично мършав милитаризиран младеж. Имал съм работа с шкембета — непроницаеми, почти нищо не може да се разпознае. Още не са открили лъчи, които да проникват през такъв пласт сланина… Това тук е чиста работа. Виждате ли диафрагмата? — каза той и посочи с пръст тъмната дъга, която се вдигаше и спускаше в долната част на прозореца. — Виждате ли гърбицата тук отляво, възвишенията? Това е плевритът, който е прекарал на петнадесет години. Дълбоко дишай! — изкомандва той. — По-дълбоко! Казвам дълбоко! — И диафрагмата на Йоахим затрепера, заиздига се колкото можеше, в горните части на дроба се забеляза просветване, но придворният съветник не бе доволен. — Недостатъчно — каза той. — Виждате ли хилусните жлези? Виждате ли срастванията? Виждате ли каверните тук? Ето отде идат отровите, които го замайват.
Но вниманието на Ханс Касторп бе привлечено от нещо торбовидно, нещо като безформено животинче, което тъмнееше зад средния стълбец, и то повече в дясната половина, гледана откъм зрителите — нещо, което равномерно се разпускаше и свиваше приблизително като медуза, която се движи.