— Виждате ли сърцето му? — попита придворният съветник, като още веднъж дигна от бедрото си огромната ръка и с показалеца посочи пулсиращия възел… Велики боже, това, което Ханс Касторп виждаше, бе сърцето, честното сърце на Йоахим!
— Виждам сърцето ти! — каза той със сподавен глас.
— Моля, моля — отвърна отново Йоахим и вероятно там горе в тъмнината примерно се усмихваше. Но придворният съветник им заповяда да мълчат и да не си разменят сантименталности. Той изследваше петната и линиите, черната плетеница в гръдния кош, но и неговият съпричастник в наблюдението не се уморяваше да разглежда Йоахим такъв, какъвто щеше да лежи в гроба, този гол скелет и това нямо предупреждение. Овладя го благоговение и ужас.
— Да-да, да-да, виждам — повтори той на няколко пъти. — Боже мой, виждам!
Бяха му разправяли за една жена, отдавна починала роднина по Тинапелова линия; тя била удостоена или наказана с едно тежко дарование, което понасяла със смирение; състояло се в това, че хората, които скоро щели да умрат, се явявали пред очите й като скелети. Сега Ханс Касторп виждаше така добряка Йоахим, макар и с помощта на уредите на физикооптическата наука, ето защо това не предвещаваше нищо и си бе в реда на нещата, пък и беше поискал изричното съгласие на Йоахим. Все пак той сега разбра тъжната съдба на лелята ясновидка. Силно развълнуван от всичко, което видя, или всъщност от обстоятелството, че го видя, той почувства да го жилят тайни съмнения дали всичко е в реда на нещата, съмнения за позволеността на едно такова взиране в мрака, изпълнен с толкова трептения; и разяждащото удоволствие от разбулването на тайнствеността се смеси в гърдите му с чувства на покъртеност и благочестие. Но няколко минути по-късно той сам застана на позорния стълб всред гръмотевиците, докато Йоахим, придобил отново плътския си образ, се обличаше. Придворният съветник пак се вгледа в млечния екран, този път във вътрешностите на Ханс Касторп, и от полугласните му забележки, откъслечни ругатни и други приказки изглеждаше, че находките отговаряха на очакванията му. След това той любезно разреши на пациента да разгледа собствената си ръка пред екрана, защото Ханс Касторп много настойчиво го бе помолил. И Ханс Касторп видя това, което трябваше да очаква да види, но което всъщност не е отредено да се види — а и той никога не бе си помислял, че ще му бъде отредено да види себе си в собствения си гроб. Това, което силите на разложението по-късно щяха да сторят, той видя изпреварено от силите на светлината — плътта, в която се движеше, бе разрушена, унищожена, превърната в някаква невзрачна мъгла, а всред нея се виждаше с всичките си подробности скелетът на дясната му ръка; чер и неплътно надянат върху първия прешлен на безименния пръст, личеше завещаният от дядото пръстен с печат — една твърде земна вещ, с която човек кичи плътта си, плътта, предопределена да изчезне и да освободи украшението, за да премине то върху друга плът и да я кичи известно време. С очите на лелята ясновидка, очи, проникващи и предвиждащи, той наблюдаваше една позната част на своето тяло и за първи път в живота си проумя, че ще умре. В това време лицето му придоби онзи израз, който вземаше, когато слуша музика — тъповат, унесен и набожен, с наклонена глава към рамото и полуотворена уста. Придворният съветник каза:
— Призрачно, нали? Да, не може да се отрече известна доза свръхестественост.
И после обузда силите. Подът престана да трепери, светлинните явления изчезнаха, магическият прозорец отново потъна в мрак. Плафониерата светна. И докато и Ханс Касторп си навличаше дрехите, Беренс даде на младите хора някои сведения за своите наблюдения, като държеше сметка за техните познания на неспециалисти. Що се отнася лично до Ханс Касторп, то оптическата находка бе потвърдила напълно акустичната — напълно тъй, както изискваше честта на науката. Виждали се и старите огнища, и новите, а от бронхите доста навътре в дроба се простирали „повесма“ — „повесма с възелчета“. Ханс Касторп сам можел да провери това на диапозитива, който скоро щели да му дадат, както вече бе казано. Значи, спокойствие, търпение, мъжество, да си мерят температурата, да ядат, да лежат, да изчакват и да пият чай. Те си тръгнаха. Ханс Касторп, който вървеше след Йоахим, на излизане погледна през рамо назад. Лаборантът бе отворил фугата врата и госпожа Шоша пристъпи в лабораторията.
Свобода
Как всъщност виждаше младият Ханс Касторп нещата? Дали седемте седмици, които доказано и несъмнено бе изкарал при тия тук горе, му се струваха само седем дена? Или, напротив, имаше чувството, че много по-отдавна, отколкото отговаряше на действителността, живее тук? Той се запитваше сам — вътрешно, а и в друга форма, — разпитваше Йоахим, но не можа да стигне до някакво решение. Сигурно и едното, и другото бе вярно: като се оглеждаше назад, прекараното тук време му се струваше едновременно необикновено кратко и необикновено дълго — само действителното времетраене не можеше да определи, ако, разбира се, допуснем, че времето изобщо е естествено явление и че може да бъде свързано с понятието за действителността.