Във всеки случай октомври стоеше пред вратата, той всеки ден можеше да настъпи. Ханс Касторп лесно можеше да пресметне дните, а и разговорите на съпациенти, които слушаше, му напомняха за това.
— Знаете ли, че след пет дена пак иде първо число? — чу той Хермине Клефелд да казва на двама млади господа от компанията си — на студента Расмусен и на младежа с дебелите устни, който се казваше Гензер. Бяха застанали след обяда между масите всред изпаренията от ястията и разговаряха, защото не им се отиваше още да легнат.
— Първи октомври, видях го на календара в администрацията. Втори път го посрещам тук, в тая градина на удоволствията. Няма що, лятото отмина, доколкото имаше лято; и то ни измами, както ни измами изобщо и напълно животът. — И тя въздъхна с половината си дроб, като поклати глава и вдигна премрежените си от глупост очи към потона. — По-весело, Расмусен! — добави тя и тупна другаря си по отпуснатото рамо. — Я разкажете някой виц!
— Знам само няколко — отвърна Расмусен и китките му увиснаха пред гърдите като перки, — но не ми идват на ум, винаги съм толкова уморен.
— И куче — процеди Гензер през зъби, — и куче не би живяло при тези или подобни условия. — И те се разсмяха, вдигайки рамене.
Но и Сетембрини бе застанал до тях със своята клечка за зъби между устните и на излизане каза на Ханс Касторп:
— Не им вярвайте, инженере, не им вярвайте никога, когато ругаят! Всички без изключение ругаят, макар че тук се чувстват като у дома си. Лентяйстват, пък претендират за съчувствие, смятат, че имат основание да бъдат огорчени, цинични! „В тая градина на удоволствията!“ — да не би случайно да не е градина на удоволствията? Казват ви, че е такава, и то в най-двусмисленото значение на думата! „Измами ни — казва тази жена, — измами ни животът в тази градина на удоволствията.“ Но пуснете я да слезе в равнината, и животът й там долу няма да остави място за никакви съмнения, че прави всичко възможно час по-скоро да дойде отново тук горе. Ах, да, иронията! Пазете се от виреещата тук ирония, инженере! Пазете се изобщо от това умонастроение! Там, където иронията не е прямо и класическо средство на красноречието, където макар и за миг престава да бъде разбираема за здравия разум, тя създава безпътица, явява се като препятствие за цивилизацията, като нечиста любовчица със застоя, тъпоглавието, порока. Тъй като атмосферата, всред която живеем, очевидно е твърде благоприятна за растежа на този блатен вид, смея да се надявам или трябва да се боя, че ме разбирате.
Действително думите на италианеца бяха такива, каквито само преди седем седмица Ханс Касторп би сметнал в равнината за пустозвън, но престоят му тук горе бе направил духа му възприемчив за тях в смисъл на интелектуално разбирателство, макар и не без друго в смисъл на симпатия, което може би щеше да бъде от още по-голямо значение. В дълбините на душата си Ханс Касторп се радваше, че Сетембрини и сега, след всичко, което бе станало, продължаваше да говори с него по същия начин, продължаваше да го поучава, да го предупреждава и да се стреми да му влияе, но неговата възприемчивост бе нараснала дотам, че той подлагаше на преценка думите му и се пазеше, поне до известна степен, да се съгласява с тях. „Виж го ти него — мислеше той, — говори за иронията, както бе говорил за музиката, остава само да я нарече «политически неблагонадеждна», да речем, от този момент, когато ще престане да бъде «прямо и класическо» средство за поучение. Пък и каква ще е тази ирония, която «макар и за миг не престава да бъде разбираема», каква ще е тази ирония, питам се, за бога, аз, но няма да се разприказвам. Суха, даскалска ирония би било това.“ Толкова неблагодарна е младежта, която се образова. Приема подаръци, а после им намира недостатъци.
Все пак много авантюристично му се стори да изрази несъгласието си с думи. Той се ограничи само с някои възражения против преценките на Сетембрини за Хермине Клефелд, които му се сториха несправедливи или поради специални причини искаше да ги сметне за такива.