— Но госпожицата е болна! — каза той. — Тя наистина действително е тежко болна и има пълното основание да бъде отчаяна! Какво всъщност искате от нея?
— Болестта и отчаянието — каза Сетембрини — често пъти са само форми на безпътицата.
„А Леопарди — помисли Ханс Касторп, — който се бил отчаял даже в науката и прогреса? Ами сам той, господин учителят? Нали и той е болен и все за това поменава; Кардучи не би му се зарадвал много.“ А гласно добави:
— Бива ви. Госпожицата е с единия крак в гроба и това наричате безпътица! Би трябвало да се уточните. Ако ми кажехте: „Болестта понякога е последица на безпътицата“, щяхте да бъдете по-убедителен.
— Много убедителен — прекъсна го Сетембрини. — Честна дума, доволен ли щяхте да бъдете, ако бях спрял там?
— Или, ако кажехте: „Болестта понякога служи като предлог на безпътицата“, и това бих приел.
— Grazie tanto.
— Но болестта като форма на безпътицата? Това значи: не произлязла от безпътицата, а сама безпътица? Че това е парадокс!
— О, моля ви, инженере, не ми приписвайте, каквото не съм казвал. Презирам парадоксите, ненавиждам ги. Всичките ми забележки относно иронията важат и за парадокса плюс още нещо. Парадоксът е отровното цвете на квиетизма, измамен проблясък на загниващия дух, най-голямата безпътица от всички! Между впрочем констатирам, че пак вземате болестта под своя защита…
— Не, но това, което казвате, ме интересува. То поразително напомня за някои неща от понеделничните лекции на доктор Кроковски. И той смята органичното заболяване за вторично явление.
— Не напълно чист идеалист.
— Какво имате против него?
— Тъкмо това.
— Лошо мнение ли имате за анализа?
— Не всеки ден. Много лошо и много добро, ту едното, ту другото, инженере.
— Как да ви разбирам?
— Анализът е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, добро, доколкото разтърсва глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи, добро, когато освобождава, очовечава и помага на поробените да узреят за свободата. Той е лошо, много лошо нещо, когато възпрепятства делата, когато е неспособен да изгради живота, а само подяда корените му. Анализът може да бъде и доста неапетитно нещо, неапетитно като смъртта, към която може би и принадлежи — сроден с гроба и неговата съмнителна анатомия.
„Добре ревеш, лъве“ — неволно си помисли Ханс Касторп както обикновено, когато господин Сетембрини се проявеше като педагог. Но той каза само:
— Тия дни се позанимахме със светлинна анатомия в приземието. Беренс употреби този термин, когато ни преглеждаше на рентгена.
— А, и през тази станция ли минахте вече? Е, и?
— Видях скелета на ръката си — каза Ханс Касторп, като се постара да възстанови впечатленията, които бе получил тогава. — Виждали ли сте вашия?
— Не, ни най-малко не се интересувам за скелета си. А резултатът от прегледа?
— Той видя повесма, повесма с възли.
— Дявол и половина.
— И по-рано вече един път нарекохте така придворния съветник Беренс. Какво искате да кажете с това?
— Бъдете уверен, че изразът е добре подбран.
— Не, вие сте несправедлив, господин Сетембрини. Признавам, че този човек си има слабости. Начинът, по който говори, почва да ме дразни; в него има нещо изнасилено особено като си спомним, че е изпитал голямото нещастие да загуби тук горе жена си. Но в края на краищата той е един заслужил и достоен за уважение човек, един благодетел за страдащите! Неотдавна го срещнах, когато излизаше от операция — резекция на ребра, въпрос на живот и смърт. Направи ми голямо впечатление, като го видях да излиза от своята тежка, полезна работа, която той толкова добре владее. Още бе съвсем разгорещен и си запали за награда една пура. Аз му завидях.
— Много хубаво от ваша страна. А на колко ви осъди?
— Не ми каза никакъв определен срок.
— И то не е лошо. Да лягаме, значи, инженере. Да заемем позициите си.
Те се разделиха пред №34.
— Е, вървете си на покрива, господин Сетембрини. Трябва да е по-весело да лежи човек в компания, отколкото сам. Забавлявате ли се? Има ли интересни хора, с които да споделяте режима?
— Ами, само партяни и скити.
— Искате да кажете руси?
— И рускини — каза господин Сетембрини и устата му се придръпна в ъгъла. — Сбогом, инженере!
Това бе изречено с натъртване, нямаше съмнение. Ханс Касторп смутен пристъпи в стаята. Знаеше ли Сетембрини какво му бе положението? Той вероятно педагогически го бе следил и бе проследил пътищата, накъдето се насочваха очите му. Ханс Касторп бе сърдит на италианеца, а и на себе си, защото, без да се усети, бе предизвикал това унижаване. Докато събираше писмените си принадлежности, за да ги вземе навън — никакво време за двоумене вече нямаше: писмото до дома, третото, трябваше да се напише, — той продължи да се ядосва, измърмори някоя и друга дума по адрес на този ветрогонец и дървен философ, който се бъркаше в работи, дето никак не го засягат, а сам вика „тра-ла-ла“ на момичетата по улиците; вече никак не му се пишеше — със своите подмятания този латернаджия бе покрусил настроението му да пише писма. Но, тъй или иначе, трябваха му зимни дрехи, пари, бельо, обувки — с една дума, всичко, каквото би взел, ако би знаел, че не заминава за три летни седмици, а… а за един още неопределен срок, който във всеки случай щеше да закачи от зимата, който може би, според тукашните понятия и схващания за време, щеше дори да я включи. Това именно трябваше, поне като възможност, да се съобщи дома. Този път не можеше вече да клинчи, трябваше да каже истината на ония там долу и да не мами вече нито себе си, нито тях…