Малкият вдигаше поглед към тясното старческо лице на дядо си, което отново бе сведено към купата, сякаш към оня отколе отлетял миг, за който ставаше дума; той усети да го овладява едно и по-преди вече изпитвано чувство: странното, ту унасящо, ту тревожно усещане за нещо, което притегля без само да помръдва от мястото си, което постоянно се мени и връща отново към своята страхотна еднообразност — едно усещане, което му бе познато от предишни случаи и което очакваше и желаеше да долови; отчасти и затова пожелаваше да му покажат купата, която се предаваше по наследство.
Когато по-късно младият човек се самоизследваше, той намираше, че образът на дядо му се бе отпечатал у него много по-дълбоко, по-ясно и по-отчетливо, отколкото образите на родителите му; това може би почиваше на симпатия и особено физическо сродство, тъй като внукът приличаше на дядото, доколкото, разбира се, едно момче, което мирише на мляко, може да си прилича с един избледнял и схванат седемдесетгодишен старец. Във всеки случай за стареца беше отличително това, че той без съмнение бе характерният образ, колоритната личност в семейството.
Погледнато от обществена гледна точка, времето за същността и волеизявленията на Ханс Лоренц Касторп бе отминало дълго преди кончината му. Той бе господар християнин, член на реформираната община, с дълбоко чувство за традиционното, толкова упорито държащ за аристократичното стесняване на обществените кръгове, които участват в управлението, че можеше да живее през четиринадесетия век, когато занаятчиите почваха да си завоюват места и гласове в градския съвет въпреки упоритата съпротива на старите свободни патриции; с новото той мъчно се примиряваше. Неговата дейност бе съвпаднала с десетилетия на бурен възход и най-различни промени, десетилетия на напредък с бързи крачки, които често поставяха високи изисквания към обществената пожертвователност и смелост. Той обаче, старият Касторп, види бог, с нищо не бе допринесъл за общоизвестните блестящи победи на духа на новото време. Той бе държал много повече на старите институции и на бащините обичаи, отколкото на главоломните разширения на пристанището и на безбожните шарлатански приказки за големия град, бе възпирал и потушавал навсякъде, където му се бе удавало, и ако зависеше от него, и днес управлението би изглеждало идилично и в старофранконски стил, както по негово време в собствената му кантора.
Такъв бе в очите на гражданите образът на стария, приживе и по-късно, и макар че малкият Ханс Касторп нищо не разбираше от държавните работи, неговите безмълвно наблюдаващи и затова безкритични детски очи правеха в общи черти същите наблюдения — живи наблюдения, които впрочем и по-късно, като осъзнати образи в спомените, бяха запазили напълно своя враждебен към думи и анализи чисто положителен характер. Както вече казахме, тук играеше роля и симпатията, тази тясна връзка и душевно сродство, което прескача през едно поколение и не представлява никаква рядкост. Децата и внуците наблюдават, за да се възхищават, а възхищават се, за да усвоят и усъвършенстват това, което по наследство предварително е вложено у тях.
Сенаторът Касторп бе сух и висок. Годините бяха попревили гърба и врата му, но той се стремеше да уравновеси прегърбеността си с излъчване, при което устата му, чиито устни вече не почиваха върху зъби, а направо върху голите венци (протезата той слагаше само когато се хранеше), с мъчително достойнство се придърпваше надолу и именно затова, както и като средство против появилата се несигурност; на главата, бе стигнал до изпълнения с достойнство стегнат стоеж с подпряна върху връзката брадичка, който толкова се нравеше на малкия Ханс Касторп.
Той обичаше и си служеше с кутията си за енфие — една продълговата кутия от черупка на костенурка, отвътре позлатена — и поради това употребяваше червени носни кърпи, краищата на които обикновено висяха от задния джоб на сюртука му. Ако това беше една малко смешна слабост във външния му вид, тя създаваше впечатление на някаква старческа свобода, на небрежност, каквато възрастта допуска или съзнателно и с лека ирония, или в достопочтена несъзнателност; всеки случай тя бе единствената слабост, която детският изострен поглед на Ханс Касторп бе забелязал във външността на дядото. За седемгодишното момче, а и после, когато порасна, в спомените му, всекидневният образ на неговия дядо не бе същинският му и истинският. В действителност той изглеждаше много по-добре и по-истински от обикновено — такъв, какъвто си беше на един портрет в естествена големина, който по-рано висеше в приемната на родителите му, а после заедно с малкия Ханс Касторп се бе преселил на Еспланадата, където бе заел място над канапето от червена коприна в салона.