В този дух той написа писмото, като спазваше оная техника, която на няколко пъти бе забелязал у Йоахим: в лежащия стол, с автоматичната писалка и папката върху вдигнатите колене. Писмото написа върху бланка на заведението, каквито имаше цял куп в чекмеджето на масата, до Джеймс Тинапел, който му бе най-близък от тримата вуйчовци, и го помоли да уведоми консула. Той говори за една досадна случка, за опасения, които са се оправдали, за лекарите, според които било необходимо да прекара горе част от зимата, а може би и цялата, тъй като случаи като неговия били често пъти по-упорити от други, които почвали с голям шум, и важното било да се вземат солидни мерки и веднъж за винаги да се пресекат възможностите за повторение. От тази гледна точка, казваше той, цяло щастие и благополучие било, дето тъкмо сега се бе случил тук горе и бе принуден да се подложи на преглед; иначе сигурно дълго време още нямаше да е ясно състоянието му и по-късно може би по много по-осезателен начин щеше да го научи. Що се отнася до предполагаемото времетраене на лечението, да не се чудят, че той вероятно ще изгуби цялата зима тук и едва ли ще се върне в равнината по-рано от Йоахим. Тук понятията за време били други — не тия, които важали за бани и курорти; месецът бил, така да се каже, най-малката единица време и поединично никаква роля не играел…
Бе хладно, той пишеше със зачервени ръце; облякъл бе пардесю и се бе завил с едно одеяло. По някой път вдигаше глава от хартията, която се изпълваше с разумни и убедителни изрази, и хвърляше поглед към познатия му пейзаж, който почти вече не забелязваше — тази продълговата долина с кулисата от върхове в дъното, която днес бе стъклено-бледа, светлият, гъсто населен валог, който на моменти проблясваше на слънцето, и склоновете, покрити отчасти със сурови гори, отчасти с ливади, отдето се чуваха звънците на кравите. Той пишеше с растяща лекота и вече не разбираше как е могъл да се бои от това писмо. Докато пишеше, схвана, че изложението му бе от ясно по-ясно и че близките му естествено ще го разберат напълно. Един млад човек от неговата класа и положение правеше за себе си нещо, което бе разумно, ползваше се от удобствата, създадени за равните нему. Така и трябваше. И да беше се върнал дома, пак щяха да го изпратят тук горе, ако им обяснеше положението. Той помоли да му изпратят каквото трябваше. Накрай помоли и да му изпращат редовно необходимите пари — 800 марки месечно стигали за всичко.
Той се подписа. И това бе сторено! Това трето писмо до в къщи бе обширно, то стигаше и престигаше — не според техните понятия за време, а според понятията, които владееха тук горе; то укрепваше свободата на Ханс Касторп. Тази дума той употреби, макар и не изрично, макар че не бе съчетал и на ум сричките й, но я почувства в най-широк смисъл, както бе свикнал от тукашния си престой — смисъл, нямащ почти нищо общо със смисъла, който Сетембрини придаваше на тази дума, — и една вече позната вълна на страх и възбуда го обзе, от която гърдите му се разтрепераха и дълбоко поеха дъх.
От писането кръвта бе нахлула в главата му, бузите му горяха. Той взе Меркурий от масичката и си премери температурата, сякаш за да се възползва от сгодата. Меркурий се покачи на 37,8.
„Виждате ли?“ — помисли Ханс Касторп. И той прибави в постскриптум: „Писмото все пак ме умори. Премерих 37,8. Виждам, че засега трябва да пазя пълно спокойствие. Трябва да ме извините, ако пиша по-рядко.“ После легна и дигна ръката си към небето с дланта навън — тъй, както я бе държал зад екрана. Но небесният зрак не промени живата й форма, материята, от която бе направена, стана дори по-тъмна и по-непроницаема от светлината и само нейните най-външни очертания станаха червеникаво прозрачни. Това беше живата ръка, която бе свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея — не онзи чужд скелет, който бе съзрял в екрана; аналитичната яма, която тогава бе видял открита, отново се бе затворила.