Защото се касаеше до едно замайване, което се самозадоволява и за което няма нищо по-нежелателно и по-неприятно от отрезвението. То се бори и срещу потискащи впечатления, не ги допуска, за да се запази непокътнато. Ханс Касторп знаеше, а и по-рано сам бе споменавал, че погледната в профил, госпожа Шоша губи, чертите й се изострят, не изглежда вече много млада. Последствието? Той избягваше да я гледа в профил, буквално затваряше очи, когато случайно отблизо или отдалеч тя се обръщаше така към него; болеше го. Защо? Неговият разум с радост би трябвало да се възползва от случая, за да се прояви! Но какво може да иска човек… Той пребледня от възхищение, когато през тия слънчеви дни Клавдия веднъж се яви на втората закуска пак в белия дантелен пеньоар, който носеше при топло време и който толкова много я разкрасяваше; яви се със закъснение, затръшна вратата, усмихна се и като вдигна леко ръцете си на нееднаква височина, мина във фронт през залата, за да се представи. Но той не изпадна във възхищение поради това, че тя изглеждаше толкова привлекателна, колкото от обстоятелството, че имаше какво да го възхити, че имаше какво да сгъсти сладката мъглица в главата му, да оправдае и подхрани опиянението, от което не искаше да се отърве.
Един експерт, който би мислел като Лодовико Сетембрини, направо би нарекъл подобна липса на добра воля безпътица или „една форма на безпътицата“. Ханс Касторп понякога мислеше за литераторските изявления върху „болест и отчаяние“, които бе направил Сетембрини и които той не бе разбрал или се бе престорил, че не разбира. Той разглеждаше Клавдия Шоша, отпуснатия й гръб, издадената напред глава; гледаше я как постоянно идва с голямо закъснение в трапезарията — без причина и извинение, само поради безредие и липса на дисциплинираща енергия; поради същите основни недостатъци я виждаше да затръшва зад себе си всяка врата, през която влизаше или излизаше, да търкаля хлебни топчета и понякога да гризе кожичките около ноктите си… и едно безмълвно прозрение го обзе: ако тя бе болна — а тя бе болна, почти безнадеждно болна, тъй като толкова дълго и толкова пъти е била принудена да живее тук, — нейната болест, ако не напълно, то до голяма степен е от морално естество и наистина, както бе казал Сетембрини, не тя е причина за „отпуснатостта й“, нито пък е следствие от нея, а само едно и също нещо. Той си спомни пренебрежителната гримаса на Сетембрини, когато бе споменал за „партяните и скитите“, с които трябвало да лежи на терасата — една гримаса на естествено и непосредствено, а не тепърва обосноваемо пренебрежение и неодобрение; това бе напълно ясно за Ханс Касторп още от времето, когато седеше много изправен на трапезата, когато от сърце ненавиждаше затръшнати врати и не бе изкушаван да си гризе ноктите (ако не за друго, то защото си имаше „Мария Манчини“.) тогава той много се възмущаваше от невъзпитаното държание на госпожа Шоша и не можеше да потисне у себе си едно чувство на превъзходство, когато чуеше теснооката чужденка да се мъчи на майчиния му език.
Въз основа на вътрешното състояние Ханс Касторп се бе отдал сега почти напълно на такива чувства и много го бе яд на италианеца, задето се големееше и говореше за „партяни и скити“. Поне да бе имал пред вид хората от „лошата руска маса“, където седяха студентите с гъстите коси и невидимото бельо, които безспирно се препираха на своя неразбираем език, очевидно не знаейки друг, и чийто мекотел характер приличаше на гръден кош без ребра, какъвто неотдавна придворният съветник Беренс бе описал. Вярно бе, че обичаите на тези хора можеха да възбудят чувства на крайна резервираност у един хуманист. Те ядяха с нож и по неописуем начин замърсяваха тоалета. Сетембрини твърдеше, че един от тази компания, медик в последните семестри, не знаел нито дума по латински, например не знаел какво значи вакуум, а като се има пред вид ежедневният опит на Ханс Касторп, госпожа Щьор вероятно не лъжеше, когато разправяше на масата, че съпрузите от №32 приемали масажиста, когато сутрин идвал за фрикция, както си били заедно в леглото.
Нека всичко това да бе вярно, все пак ненапразно съществуваше очевидното подразделение на „добро“ и „лошо“ и Ханс Касторп сам се уверяваше, че стигаше само едно вдигане на рамене в отговор на някакъв си пропагандист на републиката и красивия стил, който надменно и трезво — именно трезво, макар че и той беше трескав и замаян — събираше под едно и също название „партяни и скити“ хората от двете различни маси. Какво искаше да каже с това онзи, младият Ханс Касторп разбираше напълно, бе почнал да разбира и връзките между болестта на госпожа Шоша и нейната „небрежност“. Но работите се докараха така, че той веднъж каза на Йоахим: