— Отначало човек започва с негодувание и се отдръпва, а после изведнъж „се намесва нещо съвсем друго“, което „няма нищо общо с оценките“ и… край на строгите нрави, човек вече не се поддава на педагогически въздействия от републиканско или ораторско естество.
Но какво е това, питаме ние, вероятно така би запитал и Лодовико Сетембрини, какво е това съмнително събитие, което парализира и изключва способността на човека да преценява, което му отнема правото на критика или, по-точно казано, го кара с безумна радост да се откаже от едно свое право? Не питаме за името, защото всеки го знае. Ние се интересуваме за неговото морално естество и, да си признаем, не очакваме някой особено оптимистичен отговор. В случая на Ханс Касторп това естество се прояви така: той не само престана да съди, но почна и да прави опити с начина на живот, който го бе пленил. Той опита да види как е, когато човек седи на масата с превит гръб, и намери, че то облекчава много тазовите мускули. Освен това той опита да не затваря внимателно след себе си вратата, през която минава, а да я остави да се затръшне; и то се оказа удобно и подходящо — и бе също като онова вдигане на рамене, с което Йоахим го бе посрещнал на гарата и което после толкова често бе наблюдавал при тия тук горе.
Просто казано, нашият пътешественик бе влюбен до уши в Клавдия Шоша — ние пак употребяваме тази дума, защото мислим, че сме сторили потребното, за да няма недоразумения. Същината на неговата влюбеност не се покриваше с приятно сантименталната меланхолия в духа на онази песенчица. Касаеше се по-скоро до една доста рискована и неустойчива разновидност на същото заслепение, някаква смесица от студ и горещина като състояние на трескав човек или като октомврийски ден в по-висока сфера; липсваше само едно въодушевяващо средство, което да свърже раздалечените й съставки. От една страна, въпросната разновидност се отнасяше с някаква непосредственост, от която младият мъж пребледняваше и лицето му се сгърчваше, към коляното на госпожа Шоша, към линията на крака й, към гърба й, към вратните й прешлени и към мишниците й, които притискаха малките й гърди — с една дума, към нейното тяло, нейното отпуснато тяло, страшно много подчертано и изтъкнато от болестта, която го бе направила да изглежда още по-плътско. От друга страна, тя бе нещо крайно летливо и разтегливо, една мисъл, не, блян, страшният и безгранично привлекателен блян на един млад мъж, който бе получил в отговор на определени, макар и несъзнателно зададени въпроси пълно мълчание. Както всеки, и ние също си запазваме правото да имаме наши, частни мисли при протичащия тук разказ и изказваме предположението, че Ханс Касторп не би прекрачил първоначалния срок за престой при тези тук горе дори само до достигнатата в настоящия момент точка, ако неговата проста душа бе получила из дълбините на времето едно що-годе задоволително обяснение за смисъла и целта на жизненото поприще.
Между впрочем неговата влюбеност му причиняваше всичките болки и му доставяше всичките радости, които това състояние навсякъде и при всички обстоятелства носи със себе си. Болката е пронизваща; тя съдържа един унизителен елемент като всяка болка и предизвиква такова разтърсване на нервната система, че спира дъха и от нея могат да избликнат горчиви сълзи в очите и на възрастен мъж. За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че и радостите бяха многобройни и макар че възникваха по незначителни поводи, те не бяха по-малко настойчиви от болките. Почти всеки момент на деня в „Бергхоф“ можеше да ги създаде. Например Ханс Касторп понечва да влезе в трапезарията, но забелязва зад себе си обекта на своите мечти. Резултатът предварително е ясен и възможно прост, но е вътрешно възхитителен също така до сълзотворно въздействие. Очите им се срещат отблизо, неговите и нейните, сивозелените, които го омагьосват до мозъка на костите със своята леко азиатска форма и очертания. Той загубва и ума и дума, но и без да мисли, отстъпва встрани, за да й освободи пътя през вратата. С една полуусмивка и едно полугласно „мерси“ тя се възползва от неговото най-обикновено, учтиво предложение, задминава го и влиза. Облъхнат от миналата покрай него жена, той застава, побъркан от щастието на срещата и от това, че една дума от нейната уста, именно „мерси“, е била отправена непосредствено и лично до него. Той влиза след нея; олюлявайки се, стига до масата си вдясно и докато се отпуска на стола си, може да види, че отсреща Клавдия, също сядайки, се извръща към него — с израз, замислен от срещата на вратата, както му се струва. О невероятно приключение! О радост, триумф и безгранично ликуване! Не, това опиянение на фантастично задоволство Ханс Касторп не би изпитал при вида на някоя здрава гъска, долу в равнината, на която, както в оная песенчица, би „подарил сърцето си“ по начин разрешен, спокоен и многообещаващ. С трескава веселост той поздравява учителката, която всичко е видяла и се е изчервила под мъха си, след което отрупва мис Робинсън с английски фрази, толкова безсмислени, че старата госпожица, която и понятие си няма от екстаз, се дърпа назад и го измерва с погледи, изпълнени със страх.