Друг път, при вечеря, лъчите на залязващото ясно слънце падат върху „добрата руска маса“. Завесите пред вратите и прозорците към верандата са притеглени, но някъде е останала зирка, през която червеният лъч — хладен, но ослепителен — намира пътя си и попада точно над главата на госпожа Шоша; тя разговаря вдясно със своя съотечественик с хлътналите гърди и си пази сянка с ръка. Това е една неприятност, но далече не тежка; никой не й обръща внимание, сама засегнатата дори и не забелязва неудобството. Но Ханс Касторп го вижда от другия край на салона — известно време той само наблюдава: проверява положението, проследява пътя на лъча, установява къде е точното му попадение. Ето го — аркадния прозорец отзад вдясно, в ъгъла между едната врата към верандата и „лошата руска маса“, на доста голямо разстояние от мястото на госпожа Шоша и на също толкова разстояние от мястото на Ханс Касторп. И той взема решение. Без дума да каже, става, преминава със салфетка в ръка салона на̀преко между масите, придръпва добре една връз друга кремавите завеси, с един поглед през рамо се уверява, че лъчът е изгонен и госпожа Шоша е освободена — и като събира всичкото си равнодушие, тръгва към масата си. Един внимателен млад човек, който е сторил потребното, защото никому не е дошло на ум да направи това. Почти никой не бе обърнал внимание на неговата интервенция, но госпожа Шоша веднага бе почувствала облекчение и се бе извърнала — тя остана в същото положение, докато Ханс Касторп достигна мястото си и на сядане погледна към нея; тя му се отблагодари с една приветлива, учудена усмивка, всъщност не кимна, а само изнесе главата си напред. Той отвърна с поклон. Сърцето му бе замряло, то сякаш изобщо не биеше. Едва по-късно, когато всичко бе преминало, то почна да бие като чук и едва тогава той забеляза, че Йоахим мълчаливо бе впил поглед в чинията си… пак по-късно му стана ясно, че госпожа Щьор бе мушнала д-р Блуменкол в ребрата и сега със сподавен смях търсеше да срещне съучастнически погледи на тяхната или по другите маси…
Ние описваме ежедневие, но ежедневието става особено, ако вирее на особена почва. Имаше напрежения и благодатни разрешения помежду им — или ако не помежду им (защото оставяме открит въпроса доколко мадам Шоша бе засегната), то във фантазията и чувствата на Ханс Касторп. През тия хубави дни повечето болни излизаха през трапезарията на терасата, за да поседят на групички четвърт час на слънце. Положението и картината бяха същите, както при концертите на духовата музика, които се устройваха през неделя, Младите хора — съвършено бездейни, преситени от месни блюда и сладкиши, всичките леко трескави бъбреха, закачаха се, флиртуваха. Госпожа Заломон и Амстердам най-често седеше до парапета, от едната страна я притискаше с коленете си бърнестият Гензер, от другата й страна — шведът исполин, който бе напълно оздравял, но бе продължил престоя си за още някое време. Госпожа Илтис, изглежда, бе вдовица, защото напоследък около нея се навърташе един „годеник“, който между впрочем бе меланхолична и невзрачна личност; присъствието на „годеника“ не й пречеше същевременно да приема благосклонно ухажванията на капитан Миклозич, един мъж с орлов нос, напомадени мустаци, издути гърди и застрашителни очи. Там имаше и дами от терасата за лежане от различни националности, а между тях и нови фигури, явили се едва след първи октомври, на които имената Ханс Касторп почти не знаеше, размесени с кавалери от типа на господин Албин; седемнадесетгодишни младежи с монокъл; един млад очилат холандец с розово лице, крайно пристрастен единствено към размяната на пощенски марки; някакви гърци, напомадени, с бадемови очи, които имаха обичай да посягат към дамите на трапезата; две контета, близки приятели, които бяха кръстени „Макс и Мориц“ и минаваха за големи покорители на женските сърца… Гърбавият мексиканец, който поради незнанието на застъпените тук езици бе добил физиономията на глух човек, непрекъснато правеше фотоснимки, като мъкнеше със смешна пъргавина статива си от единия край на терасата до другия. Явяваше се и придворният съветник, за да изпълни номера с връзките за обувки. А някъде всред тълпата се криеше самотен набожният манхаймец и неговите очи потайно насочваха своята бездънна печал към известна посока за отвращение на Ханс Касторп.