— Ние сме вече оздравели — бе казал той, — без температура и без отрови, почти узрели за равнината. Защо да не припнем като жребчета.
И като се подпираха на бастуните си, те тръгнаха — гологлави, защото, откак бе дал обет, Ханс Касторп също се бе приспособил в името божие към господстващия тук навик да се ходи без шапка, колкото и сигурен да бе отначало в своето държане и становище към този обичай. Но не бяха още преминали стръмната част на червеникавия път, бяха стигнали горе-долу до мястото, където дробосвирещият взвод бе посрещнал новака, когато забелязаха на известни разстояние пред себе си бавно да се изкачва госпожа Шоша — госпожа Шоша в бяло, с бял пуловер, бяла пола от трико и дори с бели обувки; червеникавата й коса проблясваше на утринното слънце. По-точно казано: позна я Ханс Касторп; Йоахим схвана положението едва след като доби някакво неприятно чувство, че го теглят и дърпат — чувство, предизвикано от подканящия към бързане ход, с който изведнъж бе тръгнал неговият другар, след като преди това бе внезапно забавил крачките си и почти бе спрял. Тази гоненица се стори на Йоахим недопустима и скандална; той бърже почна да се задъхва, позадави го кашлица. Но целеустремения Ханс Касторп, чиито органи, изглежда, работеха великолепно, малко го бе грижа; и тъй като Йоахим разбра какво става, само сключи мълком вежди и тръгна в крак, защото не бе възможно да остави братовчед си да върви сам напред.
Хубавото утро оживяваше младия Ханс Касторп. Неговите душевни сили тайно си бяха починали през депресията и пред духа му проблесна увереността, че е дошъл моментът, когато магията, която тегнеше върху му, ще бъде разтурена. Ето защо той пое напред, увличайки запъхтения и противящ се Йоахим, и преди чупката на пътя, там, дето той ставаше равен и тръгваше вдясно по гористия склон, те почти стигнаха госпожа Шоша. Тогава Ханс Касторп отново забави стъпката си, защото не искаше да изпълни намерението си в едно объркано от напрежението състояние. И ето — отвъд чупката на пътя, между откоса и стръмния склон, помежду ръждиво обагрените смърчове, които пропускаха през клоните си слънчевите лъчи, работите се докараха така чудесно, че Ханс Касторп изпревари вляво от Йоахим миловидната пациентка, мина с мъжествена стъпка покрай нея и в момента, когато се намираше от дясната й страна, я поздрави почтително (защо пък почтително) с един гологлав поклон и едно полугласно добро утро и получи отговор от нея: с любезно, далече не учудено кимане на глава тя поблагодари, също каза добро утро на неговия език, при което очите й се усмихнаха — и това го изпълни с блаженство, то бе нещо съвсем различно от погледа към обувката му, бе щастлив случай и едно безпримерно, почти невъобразимо обръщане на нещата към добро, към най-добро — беше спасението.
С крилати стъпки, заслепен от безпаметна радост за това, че бе получил поздрав, дума, усмивка, Ханс Касторп избърза пред изнасиления Йоахим, който не го и погледна, а мълком се взираше надолу по склона. Ханс Касторп много добре знаеше, че бе извършил лудория, доста необуздана, и нещо като предателство и подлост в Йоахимовите очи. Е, да речем, не бе искал молив от съвършено непознат човек — напротив, щеше да бъде почти груба постъпка, ако беше минал надут и без поздрав край дама, с която от месеци живеят под един и същи покрив; и не бе ли неотдавна Клавдия влязла дори в разговор с тях? Затова Йоахим трябваше да си мълчи. Но Ханс Касторп добре разбра по коя причина почтеният Йоахим още мълчеше и вървеше с отвърната глава, докато той бе безподобно и безпътно щастлив от успешния номер. Едва ли би могъл да бъде по-щастлив например някой човек от равнината, който по един разрешен, перспективен и в основата си приятен начин е „подарил сърцето си“ на някоя здрава гъсчица и е имал голям успех при това — не, оня човек не би могъл да бъде тъй щастлив, както бе той от малкото, което в сгоден час си бе откраднал и осигурил… Затова след някое и друго време той силно тупна братовчед си по рамото и каза:
— Хало, какво става с тебе? Какво хубаво време! После ще слезем към казиното, там вероятно ще има музика, помисли си само. Може би ще свирят: „Тук до сърцето си ще пазя цветеца от онази сутрин“ от „Кармен“. Какво ти се е случило?
— Нищо — каза Йоахим. — Но ти ми се виждаш много разгорещен, боя се, че е настъпил краят на твоето спадане.
Действително беше настъпил краят. Позорното понижение на Ханс Касторповата природа бе преодоляно от поздрава, който бе разменил с Клавдия Шоша, и, точно взето, това съзнание го изпълваше със задоволство. Да, Йоахим бе прав: Меркурий отново се покачваше. Когато след разходката Ханс Касторп провери температурата си, тя бе кръгло 38 градуса.