Значи, седмицата бе погълната и следобедният час на неделната поща бе отново встъпил в правата си — все едно, че беше все още този от миналата седмица. Той продължаваше да бъде възбудителен, представяше сгода, съдържаше и предлагаше всяка минута възможности за един светски контакт с госпожа Шоша — възможности, от които сърцето на Ханс Касторп се свиваше и лудо забиваше, но той не ги превръщаше в действителност. Тук пречеха задръжки, които бяха отчасти от военен, отчасти от цивилен характер: те бяха във връзка отчасти с присъствието на почтения Йоахим и със собствената чест и чувство за дълг на Ханс Касторп, отчасти с чувството, че светски контакт с Клавдия Шоша, благонравни връзки, при които ще си говорят на „вие“, ще има поклони и дори приказване на френски език, не бяха нужни, не бяха желателни, не бяха подходящи… Той стоеше и я гледаше да говори, смеейки се, също както на времето Пшибислав Хипе бе се смял и говорил в училищния двор; при това устата й доста широко се отваряше, а над скулите косо разположените й сиво-зелени очи се присвиваха в тесни зирки. Това съвсем не беше „хубаво“, но то бе, каквото бе, и при влюбения човек естетическата разумна преценка толкова малко валидна, колкото и моралната.
— И вие ли очаквате послания, инженере?
Тъй можеше да говори само един натрапник. Ханс Касторп трепна и се извърна към господин Сетембрини, който стоеше усмихнат насреща му. Това бе изисканата човеколюбива усмивка, с която бе поздравил за първи път новодошлия — на времето, при пейката до водния улей, и Ханс Касторп се засрами също както тогава, когато я бе видял. Но колкото и често да бе се опитвал да отпъди насън „латернаджията“, защото „пречи тук“, все пак будният човек е по-добър от сънуващия и той отново посрещна тази усмивка не само посрамен и отрезвен, но и с благодарното чувство, че му е потребна. Той каза:
— Боже мой, послания, господин Сетембрини. Да не съм някакъв посланик! Може би ще има някоя пощенска картичка за едного от нас. Братовчед ми тъкмо проверява.
— Куцият дявол там отпред вече ми предаде моята малка кореспонденция — каза Сетембрини и се потупа по страничния джоб на неизменното си сако от мъхест плат. — Интересни неща, неща от литературно и социално значение, не отричам това. Касае се до особено енциклопедично издание на един хуманитарен институт, който ми прави честта да ме счита за свой сътрудник… С една дума, красива работа. — Господин Сетембрини се прекъсна. — А вашите работи? — запита той. — Как стоят те? Докъде стигнахте например с процеса на аклиматизацията? Вие не сте от толкова отдавна в нашата среда, та да е слязъл вече от дневния ред този въпрос.
— Благодаря, господин Сетембрини; все още срещам трудности. Не изключвам възможността, че и до последния ден ще бъде така. Още като пристигнах, моят братовчед ми каза, че мнозина никога не свикват. Но човек свиква с това, че не може да свикне.
— Заплетен процес — засмя се италианецът. — Особен начин за добиване на тукашно гражданство. Естествено младежта е на всичко способна. Тя не свиква, но пуска корени.
— Пък и в края на краищата това тук не е някой сибирски рудник.
— Не. О, вие предпочитате източни сравнения. Напълно понятно. Азия ни поглъща. Накъдето и да погледне човек, все татарски лица. — И господин Сетембрини дискретно хвърли поглед през рамо. — Чингис хан — каза той, — искрящи очи на степни вълци, сняг и водка, бич, Шлюселбург и християнство. Би трябвало тук във вестибюла да издигнат олтар на Атина Палада — за отбрана. Виждате ли, там един такъв Иван Иванович без бельо е влязъл в спор с прокурора Параван. Всеки бърза да изпревари другия за пощата си. Не зная кой е прав, но някакво чувство ми казва, че прокурорът е под закрилата на богинята. Той си е магаре, но поне латински разбира.
Ханс Касторп се разсмя — нещо, което господин Сетембрини никога не правеше. Човек не можеше да си го представи да се смее сърдечно; той не преминаваше границата на едно фино и сухо придръпване на ъгъла на устата си. Той се нагледа на смеещия се млад мъж и после попита:
— А диапозитива получихте ли го?
— Получих го! — важно заяви Ханс Касторп. — Доста отдавна. Ето го. — И той бръкна във вътрешния джоб на сакото си.