Той показваше Ханс Лоренц Касторп в неговото официално облекло като член на градския съвет — това сериозно и дори благочестиво одеяние от един отзвучал век, което първенците на една община, изпълнени същевременно с тежест и дързост, бяха пренесли през годините и запазили и в тържествени случаи обличаха, за да свържат церемониално миналото с настоящето и настоящето с миналото и да изтъкнат вечната взаимозависимост на нещата и достопочтената сигурност на начина на действията си. Там сенаторът Касторп бе представен в пълен ръст, стъпил върху червеникава настилка пред колони и готически арки. Той беше с прибрана брадичка и отпусната уста, а сините, замислени очи с торбички отдолу гледаха в далечината; облечен бе в черна мантия, която стигаше до под коленете и приличаше на расо, отпред отворена, а по яката и краищата, богато обточена с кожички. Изпод широките, високо бухнали и галонирани ръкави, се подаваха други по-тесни, от просто сукно и дантелени маншети, които покриваха ръцете до кокалчетата на пръстите. Тънките старчески крака бяха обути в черни копринени чорапи и обувки със сребърни токи. Около врата му имаше широка колосана и много накъдрена яка, отпред прилегнала, а от страните вдигната нагоре; под нея пак върху жилетката висеше плисирано батистено жабо. Под мишница той държеше старовремска островърха и широкопола шапка.
Портретът бе превъзходен, нарисуван от бележит художник в стила на старите майстори, както го изискваше и моделът, и събуждаше у зрителя различни испански, холандски и средновековни представи. Малкият Ханс Касторп често го бе разглеждал, естествено не с очите на познавач, но с някакво по-широко и дори проникновено разбиране; и макар че бе видял дядо си така, както го представяше портретът, само веднъж, и то съвсем бегло — когато тръгваше за някакво тържество в градския съвет, — той не можеше, както вече казахме, да не чувства този картинен образ като истински, същински, затова другият, ежедневният дядо, му се струваше, тъй да се каже, някакъв дядо заместител, набърже и доста несъвършено нагласен. Защото отклоненията и странностите в неговия всекидневен образ очевидно се дължаха на някаква несъвършена, дори може би несръчна нагласа, която не бе успяла да прикрие съвсем някои остатъци и загатвания за неговата неподправена и истинска личност. Така високата колосана яка и огромната бяла вратовръзка бяха старомодни, но невъзможно бе да се приложи това определение за онова достойно за удивление нещо — испанската накъдрена яка, на което те можеха да бъдат само заместители. Същото бе с необичайния заоблен цилиндър, който дядо му носеше на улицата, все пак той повече отговаряше на широкополата шапка от портрета, и с дългия сюртук с надиплените поли, чийто първообраз според малкия Ханс Касторп в действителност бе обшитото с кожички расо.
Ето защо той от сърце бе съгласен, че дядо му трябва да блести в своя истински и съвършен образ, когато един ден дойде време да се сбогува с него. Това стана в трапезарията, дето толкова често бяха седели на масата един срещу друг; по средата, върху отрупаната от всички страни с венци катафалка, лежеше в обкован със сребро ковчег Ханс Лоренц Касторп. Той бе изкарал една битка с пневмонията, бе се борил дълго и упорито, макар че, както изглежда, само временно себе приспособил към земния живот, а сега лежеше в своето парадно ложе, не се знаеше дали като победител или като победен, но всеки случай със строго успокоено, силно изменено и изострено от борбата лице; долната част на тялото му бе завита с покривка, върху която лежеше палмово клонче; главата му бе повдигната от копринената възглавничка, та брадичката му хубаво почиваше върху извитата част на почетната накъдрена яка; бяха втикнали един кръст от слонова кост в ръцете му, наполовина закрити от дантелените маншети, чиито пръсти, въпреки изкусното, уж естествено нагласяне, говореха за студ и безжизненост; изглеждаше, като че със спуснати клепачи се е вгледал в кръста.
В началото на последното боледуване на дядото Ханс Касторп го бе виждал много пъти, но после, към края, му спестиха гледката на борбата, която се водеше главно нощем. Боледуването той усети само косвено, от потиснатата атмосфера в къщи, от зачервените очи на Фите и от идването и отиването на доктопитец резултатът обаче, пред който се намери изправен в трапезарията, можеше да се обобщи така: дядото заместител сега бе тържествено въздигнат, за да приеме своя истински и подобаващ му образ — един резултат, който си струваше да бъде одобрен, макар че старият Фите плачеше и непрекъснато клатеше глава, макар че и сам Ханс Касторп плачеше, както бе плакал за своята внезапно починала майка и за своя баща, който също така бе лежал безмълвен и чужд.