При своите тихи предупреждения хуманистът настойчиво бе клатил глава. Той замълча със сведени очи и смръщени вежди. Невъзможно бе да му се отговори шеговито или уклончиво, както бе свикнал да прави Ханс Касторп и както и сега за миг бе помислил за възможно. И той стоеше със спуснати клепачи. После вдигна рамене и също така тихо промълви:
— Какво да правя?
— Каквото ви казах.
— Тоест да замина?
Господин Сетембрини замълча.
— Искахте да кажете, че трябва да замина за дома?
— Това ви посъветвах още първата вечер, инженере!
— Да, и тогава бях свободен да го сторя, макар че смятах за неразумно да се предам само защото тукашният въздух не ми понасяше съвсем. Но оттогава положението доста се промени. Междувременно се явих на преглед, след който придворният съветник Беренс недвусмислено ми каза, че не си заслужава да отпътувам, че скоро пак би трябвало да се върна тук и че ако продължавам да живея както досега, додето се обърна, целият ми бял дроб ще отиде по дяволите.
— Знам, сега си имате легитимация в джоба.
— Да, казвате това тъй иронично… естествено с истинската ирония, оная, дето нито за миг не е непонятна, а се явява като истинско класическо средство на ораторското изкуство — виждате, че съм запомнил думите ви. Но можете ли да поемете отговорността и да ме посъветвате да се върна дома след тази снимка, след резултата от рентгеновия преглед и след диагнозата на придворния съветник?
Господин Сетембрини се поколеба колкото един миг. После се изправи, дигна черните си очи, които твърдо насочи към Ханс Касторп, и отговори с интонация, която не бе лишена от известна театралност и ефектност:
— Да, инженере. Поемам отговорността.
Но сега и Ханс Касторп се бе стегнал. Бе прибрал петите си и изгледа господин Сетембрини също така прямо. Този път имаше битка. Ханс Касторп се държеше юнашки. Влияния отблизко само го „подкрепяха“. Тук имаше един педагог, а там вънка една жена с тесни очи. Той дори не се извини за това, което каза; не прибави: „Моля не ми се сърдете.“ Той отговори:
— Тогава сте по-предпазлив за себе си, отколкото за други хора! Вие не сте престъпили лекарската забрана и не сте отишли на прогресивния конгрес в Барцелона. Уплашили сте се от смъртта и сте останали тук.
Той несъмнено наруши до известна степен позата на господин Сетембрини. Той не съвсем без мъка се усмихна и каза:
— Оценявам находчивия отговор, макар че вашата логика не е далече от софизма. Отвратително ми е да се впускам в един от обичайните тук ужасни спорове, иначе бих ви отвърнал, че съм значително по-болен от вас — за съжаление действително толкова болен, че само по един изкуствен начин и с малко самозалъгване храня надеждата за излизане от това място и връщане в долния свят. В оня момент, когато се окаже съвсем непристойно да я поддържам, ще обърна гръб на това заведение и ще наема за остатъка от дните си една частна квартира нейде в долината. Ще бъде печално, но тъй като моята работна сфера е най-свободната и най-духовната, това няма да ми попречи до последния си дъх да служа на каузата на човечеството и да давам отпор на болестта. Вече ви обърнах внимание върху разликата, която съществува помежду ни в това отношение. Инженере, вие не сте човекът, който ще утвърди тук по-добрата си част, разбрах го още при първата ни среща. Вие ме упреквате, че не съм заминал за Барселона. Подчиних се на забраната, за да не се унищожа преждевременно. Но го сторих под най-строга резерва, под най-гордия и болезнения протест на духа ми против диктата на окаяното ми тяло. Дали и у вас е жив този протест, докато спазвате предписанията на тукашните власти, или с прекалена готовност се подчинявате на тялото и на неговите зли наклонности?…