— Какво имате против тялото? — прекъсна го бърже Ханс Касторп и го погледна със своите широко отворени сини очи, бялото на които бе замрежено от червени жилки. Свят му се зави от тая дързост и това си му личеше. „За какво говоря — помисли той. — Ужасно става. Но щом като веднъж съм на бойна нога с него, докато е възможно, няма да му оставям последната дума. Естествено той ще надделее, но няма нищо, аз все пак ще имам полза от това. Ще го подразня.“ И той допълни своето възражение: — Нали сте хуманист? Как може да се отнасяте неприязнено към тялото? Сетембрини се усмихна — този път непринудено и самоуверено.
— Какво имате против анализа? — процитира той с глава, облегната върху рамото. — Как може да се отнасяте неприязнено към анализа? Вие винаги ще ме намерите готов да ви отговарям, инженере — каза той с поклон — един церемониален жест към пода, — особено ако вашите възражения са духовни. Вие не отбивате удари без елегантност. Хуманист… разбира се, че съм такъв. Никога не ще ме изобличите в аскетични наклонности. Потвърждавам, че ценя и обичам тялото, както не отричам, че ценя и обичам формата, красотата, свободата, веселието и удоволствието, тъй както представлявам „света“, интересите на живота срещу сантименталното бягство от света, тъй както браня класицизма от романтиката. Смятам, че становището ми е недвусмислено. Но има една сила, един принцип, комуто принадлежи моето върховно утвърждение, моята върховна и последна почит и любов, и тази сила, този принцип е духът. Колкото и да ме отвращава онази съмнителна измислица и фантасмагория, която противопоставя „душата“ на тялото, все пак в антитезата тяло — дух тялото представлява злото, дяволското начало, тъй като тялото е природата, а природата — като противоположност на духа, на разума, повтарям това! — е зла: мистична и зла. „Вие сте хуманист!“ Наистина съм, защото съм приятел на човека, какъвто е бил Прометей; влюбен съм в човечеството и неговата аристокрация. Тази аристокрация обаче е тъждествена с духа, с разума и затова съвсем напразно ще ме упреквате в християнски обскурантизъм…
Ханс Касторп махна с ръка в знак на отричане.
— … съвсем напразно — настоя Сетембрини — ще ме упреквате, когато хуманистично-аристократическата гордост някой път ще учи, че зависимостта на духа от тялото, от природата трябва да се смята за унижение, за обида. Знаете ли, че има едно предание, според което великият Плотин се е срамувал, задето е имал тяло? — попита Сетембрини и съвсем сериозно изчака отговора; Ханс Касторп бе принуден да признае, че за първи път чува това. — Порфирий го предава. Абсурдно изказване, ако искате. Но именно абсурдното е духовно и почтено и всъщност нищо не може да бъде по-окаяно от изтъкването на абсурдност тогава, когато духът се стреми да защити достойнствата си против природата, когато отказва да отстъпи пред нея… Чували ли сте за земетресението в Лисабон?
— Не… Земетресение ли? Тук не чета вестници…
— Не се разбрахме. Между впрочем много печално е — и типично за това място, — дето тук избягвате да четете вестници. Но ние не се разбрахме, природното бедствие, за което говоря, не е скорошно, то се е случило преди сто и петдесетина години…
— А, така ли? Почакайте… вярно! Чел съм, че нея нощ в спалнята си във Ваймар Гьоте казал на прислужника си…
— А, не за това исках да ви говоря — прекъсна го Сетембрини, като затвори очи и разтърси във въздуха малката си мургава ръка. — Между другото вие обърквате катастрофите. Имате на ум земетресението в Месина. Аз говоря за бедствието, което сполетя Лисабон през 1755 година.
— Прощавайте.
— Е добре, Волтер се опълчи срещу него.
— Тоест… как? Опълчи се?
— Той се разбунтува, да. Той не се примири с бруталната съдба и събитието, отказа да отстъпи. Той издигна протест в името на духа и разума против това скандално безобразие на природата, което взе в жертва три четвърти от един цветущ град и живота на хиляди люде… Вие се чудите? Вие се усмихвате? Можете да се чудите, но що се отнася до усмивката, позволявам си да ви направя забележка! Волтер постъпи като истински потомък на ония древни гали, които замеряха небето със стрелите си… Виждате ли, инженере, ето ви враждата на духа към природата, неговото гордо недоверие към нея, неговото сърцато настояване за право да я критикува — нея и нейната зла, безразсъдна сила. Защото тя е сила, а само този, който робее, той възприема силата, примирява се с нея… вземете си добра бележка, вътрешно се примирява с нея. Ето ви, значи, оня хуманизъм, който не се оплита в противоречия, не се връща към християнското лицемерие, когато то, лицемерието, благоволи да съзира в тялото злото, вражеското начало. Противоречието, което смятате, че виждате, всъщност винаги е същото. „Какво имате против анализа?“ Нищо… когато той застъпва каузата на назиданието, на освобождението и на прогреса. Всичко… когато от него лъха отвратителен гробовен мирис. Въпросът за тялото не стои другояче. Трябва да ценим и защищаваме тялото, когато се касае до неговата еманципация и красота, до свободата на чувствата, до щастието, до удоволствието. Трябва да го презираме, доколкото то като принцип на гравитацията и инерцията възпира движението към светлината, доколкото то застъпва дори принципа на болестта и смъртта, доколкото специфичният негов дух е духът на объркването, духът на тлението, на похотта и на срама…