Застанал съвсем близо до Ханс Касторп, Сетембрини произнесе последните думи почти беззвучно и много бързо, за да свърши по-скоро. Ханс Касторп щеше да бъде деблокиран: Йоахим пристъпи в читалнята с две пощенски картички в ръка, речта на литератора секна и ловкостта, с която изразите му преминаха в лек, светски тон, произведе нужния ефект върху ученика му — ако можехме да наречем така Ханс Касторп.
— Ето ви и вас, лейтенанте! Сигур сте търсили братовчед си — прощавайте! Бяхме се впуснали с него в разговор… ако не се лъжа, изкарахме дори един малък спор. Братовчед ви не е лош събеседник, когато реши, става съвсем не безопасен противник в словопренията.
Humaniora
Ханс Касторп и Йоахим Цимсен седяха в бели панталони и сини сака след обеда в градината. Беше още един от ония благословени октомврийски дни — ден едновременно горещ и лек, празничен и суров; небето се синееше в тъмен, южен цвят над долината; във валога пасищата, прорязани от пътища и осеяни с къщурки, още весело се зеленееха, а откъм неравно залесените склонове се чуваха звънците на кравите — този тенекиено спокоен, простодушно музикален звук, който ясно и безпрепятствено се носеше из тихия, рядък, ненаситен въздух и задълбочаваше празничното настроение, което обикновено цари над високите места.
Братовчедите седяха на една скамейка в дъното на градината пред кръг от млади ели. Това място се намираше в северозападния край на заградената площадка, която се извисяваше на петнадесет метра над долината и се намираше в подножието на терена на санаториума „Бергхоф“. Двамата мълчаха. Ханс Касторп пушеше. Той се сърдеше вътрешно на Йоахим, защото не бе пожелал след обеда да останат с другите на верандата, а против желанието и волята му го бе замъкнал в затънтената градина, преди да легнат съгласно режима. Тази постъпка на Йоахим бе тиранична. Те, строго погледнато, не бяха сиамски близнаци. Можеха да се разделят, ако наклонностите им не съвпадаха. Ами че Ханс Касторп не бе тук, за да прави компания на Йоахим, а сам беше пациент. Ето защо се цупеше и можеше да се цупи, колкото си иска, тъй като бе запалил една „Мария Манчини“. Пъхнал бе ръце в страничните джобове на сакото си, изпънал бе пред себе си обутите в кафяви обувки крака, държейки между устните си дългата матовосива пура, която висеше малко встрани и се намираше още в първия стадий на изгарянето, тоест пушачът не бе още отърсил пепелта от тъпия и връх, и след обилния обед се наслаждаваше на аромата й, който отново бе почнал напълно да усеща. Ако и неговото свикване тук да се състоеше само в свикване с несвикването, очевидно химизмът на стомаха и нервите на сухата му и предразположена към кръвоизливи лигавица се бяха най-сетне приспособили: незабележимо и без да може да се проследи напредъкът, с течение на дните — тези шестдесет и пет или седемдесет дни — отново се бе възстановило неговото органично задоволство от изрядно произведеното възбудително или упойващо средство от растителен произход. Той се радваше на възвърнатото удоволствие. Моралното удовлетворение увеличаваше физическата наслада. Докато бе на легло, той бе спестил част от донесените двеста бройки — останали му бяха доста. Но заедно с бельото и зимните дрехи той бе поръчал на Шален да му изпрати и петстотин бройки от бременската марка, за да се запаси. Получил ги бе в красиви лакирани кутии, отгоре с глобус, много медали и една украсена с развети знамена и злато изложбена палата.
Както си седяха, ето че от другия край на градината се зададе придворният съветник Беренс. Той бе се явил днес на обеда в трапезарията; седнал бе на масата на госпожа Заломон и отдалече можеха да се видят огромните му, сключени пред чинията ръце. После сигурно бе поостанал на терасата, водил бе някой и друг частен разговор, вероятно бе показал номера с връзките за обувки — за някого, който още не бе го видял. Сега той се носеше по чакълестата пътека без лекарска престилка, в сюртук на дребни карета, килнал бомбето си назад, тикнал и той в устата си пура, която бе много черна и от която поемаше плътни, белезникави облаци дим. Главата му, лицето му със синкавите разгорещени бузи, чипият нос, сините очи и завитите мустачки бяха малки в сравнение с дългата, леко приведена и по-сгърбена фигура и с обема на ръцете и краката му. Той бе изнервен, видимо се стресна, като видя братовчедите, и дори малко се посмути, защото трябваше да пристъпи направо до тях. Поздрави ги по обичайния си начин, весел и с обичайната си фразеология, с едно: „Виж ти, виж ти, Тимотей!“ и благопожелания за обмяната им, като настоя да останат седнали, тъй като те бяха понечили да станат на крака в негова чест.