Разглеждайки картините, братовчедите пристъпваха като на изложба покрай стените, следвани от домакина, който от време на време назоваваше някой от етюдите, но най-често мълчаливо, с гордото притеснение на художник, заедно с гостите с наслада спираше поглед върху собствените си творби. Портретът на Клавдия Шоша висеше на стената с прозорците във всекидневната — Ханс Касторп още при влизането го бе съзрял с бърз поглед, макар че приликата бе много малка. Той нарочно избягна да се спре там, задържа придружаващите го в трапезарията, където се престори, че се възхищава от един етюд в зелено на долината на Серги, със синкави глетчери в дъното, след това се отправи по собствена инициатива най-напред към „турския“ кабинет, който с похвала върху устните също така основно разгледа, и едва тогава заразглежда входната стена на всекидневната, като навремени насърчаваше и Йоахим да изкаже одобрението си. Накрай Ханс Касторп се извърна и запита, стъписан с мярка:
— Та това е едно познато лице?
— Познахте ли я? — се заинтересува Беренс.
— Ами че да, невъзможно е да се измами човек. Това е дамата от „добрата руска маса“ с френското име.
— Вярно, госпожа Шоша. Радвам се, че открихте приликата.
— Поразителна! — излъга Ханс Касторп по-малко от лицемерие, отколкото поради съзнанието, че ако дяволът не бе имал пръст в тая работа, той не би трябвало изобщо да познае модела: точно тъй, както и Йоахим никога не би го познал сега със собствени сили — добрият, надхитреният Йоахим, който едва сега бе прогледнал, след като преди малко Ханс Касторп така го бе заблудил.
— Така-така — каза той тихо и се зае да помага в разглеждането на картината.
Братовчед му бе съумял да се обезщети за това, че не бяха излезли при другите на верандата. Портретът бе бюстов, в полупрофил, малко под естествената величина, деколтиран, с прозрачна драперия около раменете и гърдите; сложен бе в широка, черна рамка с вътрешен отстъп, украсен на края със златна летвичка. Там госпожа Шоша изглеждаше с десет години постара, както обикновено се случва при дилетантски портрети, които искат да бъдат характерни. По лицето имаше премного червено, носът бе жестоко сбъркан, цветът на косата бе несполучлив — прекалено сламен, устата бе изкривена, особеният чар на физиономията не бе видян или не бе изтъкнат — унищожен бе от огрубеното предаване на елементите му, цялата работа бе доста нескопосана, а като портрет имаше много малко сходство със своя обект. Но Ханс Касторп не придирваше толкова за приликата, достатъчна му беше връзката на това платно с личността на госпожа Шоша, портретът трябваше да представлява госпожа Шоша, тя сама бе седяла в тези помещения като модел, това му стигаше и той развълнувано повтори:
— Самата тя, като жива!
— Не казвайте това — отклони придворният съветник. — Ужасно трудна работа беше, не си въобразявам, че съм я свършил както трябва, макар че имахме двадесетина сеанса — пък и как може да се справите с такава заплетена физиономия. Човек си мисли, че лесно може да я сполучи с тия нейни северняшки ябълчни кости и очите като цъфнали резки в козунак. Че и защо пък не? Докараш ли подробностите, проваляш цялото. Истинска скрита картинка. Познавате ли я? Може би по-добре щеше да бъде да не я рисува човек по модел, а по памет. Та познавате ли я?
— Да, не, бегло, както тук се познават хората…
— Е, аз я познавам повече вътрешно, подкожно, разбирате, горе-долу съм осведомен, по известни причини, върху артериалното й кръвно налягане, върху напрежението на тъканите й, върху движението на лимфата й. Повърхностното представя по-големи трудности. Виждали ли сте я как ходи? Каквато е походката, такова е и лицето й. Покрит въглен. Вземете например очите й — не говоря за цвета, който също си има своите коварни изненади, става дума за разположението, за формата. Зирката между клепачите, казвате, е тясна, скосена. Но това само така ви се струва. Мами ви епикантусът, тоест една разновидност, която се среща при някои раси и се състои в това, че при тези хора един излишък от кожа тръгва от основата на носа, минава през горната гънка на клепача и стига до вътрешния ъгъл на окото. Изтеглете кожата към основата на носа и ще получите едно око съвсем като нашите. Пикантна мистификация, значи, между впрочем не много завидна, защото, точно погледнато, епикантусът води началото си от някакво атавистично израждане.