Защото за трети път вече в толкова кратко време и на толкова ранни години смъртта въздействаше върху духа и чувствата — особено върху чувствата — на младия Ханс Касторп; гледката и впечатленията не му бяха нови, а отдавна добре познати, и както при първите два пъти, така и сега, а и дори в по-голяма степен, то имаше напълно спокойно и сигурно държание, ако и с естествената покрусеност. Незапознат с практическото значение на събитията за неговия живот, а и по детски равнодушен към тях, с доверие, че, така или иначе, околните ще се погрижат за него, той се бе държал пред ковчезите също по детски студено, а третия път и с особеното хладнокръвно внимание на дете, изпреварило годините си, което вече има опита на чувствата и познанието; той плачеше по-скоро покъртен и заразен от другите, а не поради някакъв себепонятен вътрешен отклик. През трите или четирите месеца, откак се бе поминал баща му, той бе забравил смъртта; сега си бе спомнил за нея и всичките впечатления оттогава ясно, едновременно и проникновено отново се възстановиха със своята несравнима особеност.
Ако анализираме и изкажем с думи тия впечатления, те биха изглеждали приблизително така. В смъртта имаше нещо благочестиво, чувствено и тъжно красиво, това ще рече, нещо религиозно, а същевременно и нещо друго, напълно противоположно, нещо твърде физическо, твърде материално, което не би могло да мине нито като красиво, нито като чувствено, нито като благочестиво, нито дори като тъжно. Тържествено религиозното впечатление се утвърждаваше от разкошната катафалка, от изобилието на цветя и от палмовите клончета, които, както е известно, говорят за небесен мир; освен това, дори още по-ясно, го утвърждаваше кръстът между безжизнените пръсти на някогашния дядо, благославящият спасител от Торвалдсен, който стоеше до ковчега откъм главата, и високите свещници от двете страни, които в случая също така бяха придобили някакъв черковен характер. Всичките тези приготовления очевидно имаха своя точен и добър смисъл, подчертавайки, че сега дядото завинаги е приел своя същински и истински образ. Освен това, както малкият Ханс Касторп бе забелязал, макар и да не си го признаваше с думи, всичко това, а особено изобилието на цветята, и то главно на туберози, имаше още един смисъл и една напълно земна цел: да разхубави, да накара да се забрави или изобщо да не се усети другият облик на смъртта, който не бе нито красив, нито печален, а по-скоро почти неприличен, някакъв груб физически образ.
Всичко това правеше мъртвия дядо да изглежда толкова чужд, той дори не приличаше на истинския му дядо, а на голяма восъчна кукла, с която смъртта го бе подменила и около която се разиграваха сега всичките тези набожни и почетни церемонии. Този, който лежеше тук или по-точно: това, което лежеше тук, не бе, значи, дядото, а само една обвивка, която, както Ханс Касторп знаеше, не бе от восък, а от някаква своя собствена материя, само от материя; това именно бе неприлично и почти вече не печално — печално само дотолкова, доколкото могат да бъдат печални нещата, които имат нещо общо с тялото, и то само с него. Малкият Ханс Касторп разглеждаше жълтата като восък, гладка и твърда като сирене материя, от която се състоеше смъртният образ в естествен ръст — лицето и ръцете на някогашния дядо. Една муха се бе спуснала върху неподвижното чело и почна да движи насам-натам хоботчето си. Старият Фите внимателно я прогони, като гледаше да не докосне челото; лицето му се бе помрачило от уважение, сякаш не бива и не желае да знае какво прави — с един израз на благопристойност, който очевидно се дължеше на факта, че дядото е само тяло и нищо повече, но мухата направи един-единствен широк кръг и отново кацна на пръстите на дядото, близо до кръста от слонова кост. Докато това ставаше, на Ханс Касторп се стори, че долавя по-ясно от преди онази позната му и от по-рано тънка, но съвсем особена упорита миризма, която за негов срам му напомняше за съученик, който страдаше от някаква неприятна болест, та всички го отбягваха; явно бе, че предназначението на туберозите бе с уханието си да сподавят онази миризма, но това, въпреки тяхното изобилие и подреденост, не бе им се отдало.