— Е, все пак остава някаква разлика. Животът е това, което при обмяната на материята запазва формата си.
— За какво му е да запазва формата си — каза Ханс Касторп.
— За какво ли? Я слушайте, това, дето го казвате, съвсем не звучи хуманитарно.
— Формата е превземка.
— Днес решително сте много предприемчив. Направо безпътен. Но аз сега излизам от строя — каза придворният съветник. — Хваща ме меланхолия — добави той и постави огромната си ръка върху очите. — Виждате ли, така ме прихваща. Пих с вас кафе, услади ми се и изведнъж ме прихваща меланхолия. Господата ще трябва да ме извинят. Особено съм поласкан и голямо удоволствие ми доставихте, но…
Братовчедите бяха скочили на крака. Те се заупрекваха, че толкова дълго са безпокоили господин придворния съветник… Той възрази и взе да ги успокоява. Ханс Касторп побърза да занесе портрета на госпожа Шоша в съседната стая и да го закачи на мястото му. Те вече не минаха през градината за квартирата си. Беренс ги изведе до съединителната стъклена врата към санаториума. Тилът му сякаш се издаваше повече от обикновено поради настроението, което неочаквано бе го обзело; сълзящите му очи премигваха, а мустачките му, изкривени поради придръпнатия ъгъл на устните, бяха придобили някакъв жалък вид.
Докато минаваха по коридори и стълбища, Ханс Касторп каза:
— Признай, че идеята ми беше добра.
— Така или иначе, едно разнообразие — отвърна Йоахим. — Пък и, трябва да кажа, добре се изпонаговорихте по този случай. Някои работи дори ми се сториха съвсем с краката нагоре. Но крайно време е да полегнем за режима поне за двадесетина минути, до чая. Може би смяташ за превземка, дето държа на това — нали си станал напоследък малко безпътен, но в края на краищата за теб то не е така наложително.
Проучвания
Тъй дойде, каквото трябваше да дойде и за което Ханс Касторп доскоро дори насън не беше помислял зимата настъпи, тукашната зима, която Йоахим вече познаваше, защото предишната беше още по средата, когато бе пристигнал тук, но Ханс Касторп се боеше малко от нея, макар и да бе отлично екипиран. Братовчед му се опита да го успокои.
— Не трябва да си я представляваш толкова сурова — каза той, — тя не е чак арктическа. Поради сухия въздух и безветрието човек малко усеща студа. Ако се опаковаш добре, можеш да останеш до късно през нощта на балкона, без да измръзнеш. Това се дължи на температурната инверсия над границата на мъглите, на по-високите места е по-топло, това по-преди не е било много известно. По-студено е по-скоро, когато вали дъжд. Но нали си имаш чувала, а и отопляват по малко, когато няма как иначе.
Между впрочем не можеше да става дума за изненади и насилие — зимата настъпи постепенно, отначало не се различаваше много от някои дни, които и посред лято се бяха случвали. Няколко дена наред бе духал южен вятър, слънцето бе угнетяващо, долината изглеждаше скъсена и стеснена, алпийските кулиси в дъното се бяха приближили и ясно се очертаваха. После се скълбиха облаци, настъпиха от Пиц Михел и Тинценхорн към североизток и над долината притъмня. Заваля силен дъжд. После дъждът стана нечист, сиво-бял — сняг се бе смесил с него, а накрая заваля само сняг, виелици тръгнаха по долината и тъй като това трая доста дълго, и температурата междувременно спадна значително; снегът не можа да се разтопи съвсем, той бе мокър, но не си отиде, долината остана под тънка, влажна, посъдрана бяла покривка, върху която тъмно се открояваха настръхналите иглолистни гори по склоновете; в трапезарията радиаторите едва-едва се стоплиха. Това бе в началото на ноември, около голямата задушница, и не бе нещо ново. И през август бе имало такива дни и хората отдавна бяха отвикнали да смятат снега за привилегия на зимата. Винаги и при всякакво време, макар и само отдалече, снегът бе пред очите им, защото постоянно проблясваха остатъци и следи от него в цепнатините и урвите на скалистата верига Ретикон, която сякаш препречваше входа към долината, а най-далечните планински исполини от юг се извисяваха винаги покрити със сняг. Но и снеговалежът, и застудяването продължиха. Небето виснеше бледосиво и схлупено над долината, от него се заотделяха снежни парцали, които безшумно и неспирно се сипеха с прекалено и лесно обезпокояващо изобилие и от час на час ставаше по-студено. Настъпи едно утро, когато Ханс Касторп отбеляза в стаята си седем градуса, а на другия ден — само пет. Това беше студ, макар и в умерени граници, но студ. Отначало само нощя, после и денем, мразът държеше от сутрин до вечер, при което продължи да вали сняг с малки прекъсвания на четвъртия, на петия и на седмия ден. Натрупа дебел сняг, създаде сума трудности. По пътя до скамейката при водния улей и по шосето към долината бяха прокарали пътеки; но те бяха тесни, нямаше място за разминаване, при среща единият трябваше да отстъпи и потъваше до колене в отхвърления сняг. Каменен валяк, теглен от кон, който един човек водеше за юздата, се търкаляше по цял ден из улиците на курорта долу, а един снегорин върху шейна, жълта и прилична на старофранконско пощенско купе, отхвърляше встрани снежните маси, циркулирайки между курортния квартал и северната част на селището, която наричаха селото. Светът, тесният, висок и изолиран свят на ония тук горе, се представи тапициран, облечен в дебел кожух — нямаше кол или стълб, който да не бе навлякъл бяла качулка; стъпалата към портала на „Бергхоф“ изчезнаха, образували бяха някаква полегата плоскост; тежки и причудливо оформени възглавници бяха стоварени навсякъде върху клоните на смърчовете, тук-таме масата се свличаше, разсипваше се на прах и се разнасяше между стволовете като облак и бяла мъгла. Околните планини бяха заснежени: в по-ниските области покривката бе неравна, по-нагоре обаче, над границата на горите, върховете се белееха в позаоблени форми. Бе тъмно, слънцето прозираше със своя бледен зрак като през було. Но снегът излъчваше едно непряко и меко сияние, една млечна светлина, която правеше света и хората по-хубави, макар че носовете им се червенееха под белите или цветни вълнени шапки.