Настъпването на зимата, най-важният сезон за тези места, господстваше в разговорите на седемте маси на трапезарията. Казваха, че много туристи и спортисти били пристигнали и напълнили хотелите на селото и курорта. Преценяваха падналия сняг на шестдесет сантиметра — идеален от скиорска гледна точка. Усърдно работели на пистата за бобслей, която слизаше по северозападния склон — от Шатцалп към долината; още през идните дни можели да я открият, стига само топлият вятър да не им обърка сметките. Радваха се на здравите, на гостите долу, на живота им, който отново щял да се развихри, на спортните тържества и състезания, които въпреки забраната смятаха да посещават, като се измъкват и бягат от режимното лежане. Ханс Касторп чу за нещо ново — някакво изобретение от северните страни, наречено скиоринг — състезание, при което участниците са на ски и ги теглят коне. За там също смятаха да клинчат… Ставаше дума и за Коледа.
За Коледа! Не, за нея Ханс Касторп още не беше помислял. Лесно му бе да каже и да напише, че въз основа на лекарските констатации ще трябва да прекара зимата с Йоахим тук. Но в това се включваше, както сега излезе, и прекарването на Коледата тук: нещо, което без съмнение смути малко духа му, защото — и не само затова, — защото никога не бе прекарвал тия дни другаде освен у дома си, в лоното на семейството. Е, за бога, трябваше да се примири с това. Той не бе вече дете, Йоахим, изглежда, също не се тревожеше, а беше се примирил без хленчове, та и къде ли не и при какви ли не обстоятелства са посрещали хората Коледа!
Ето защо струваше му се малко прибързано да говори за Коледа, преди да остане месец до нея; имаше цели шест седмици дотогава. В трапезарията обаче прескачаха и поглъщаха тия седмици — една система, с която Ханс Касторп се бе запознал на свой ред, макар и да не бе свикнал да я прилага в толкова дързък стил като по-отдавна дошлите негови другари по съдба. Такива етапи в годишния цикъл като Коледата им се струваха много пригодни като опорни точки и гимнастически уреди, които помагаха бързо да се прескочат с волтижировка празните промеждутъци на времето. Той не би се учудил, ако те сметнеха Коледата за вече отминала и почнеха да говорят за Нова година и карнавала. Но хората от трапезарията на „Бергхоф“ в никой случай не бяха чак толкова лекомислени и вятърничави. Преди Коледата те се спряха за малко — тя им създаваше грижи и главоболия. Съвещаваха се относно колективния подарък, който по създадения в санаториума обичай трябваше да се връчи на Бъдни вечер на шефа, придворния съветник Беренс; бяха почнали да събират и пари. Миналата година му подарили пътнически куфар, според както разправяха тия, които вече повече от година бяха прекарали тук. Този път говореха за нова операционна маса, за молберт, за шуба, за стол-люлка, за някаква слушалка от слонова кост, „и то с инкрустации“, а Сетембрини, като го запитаха, препоръча за подарък енциклопедията „Социология на страданията“, чието излизане било предстоящо, но го подкрепи само един книжар, който отскоро седеше на масата на госпожица Клефелд. Споразумение още не бе постигнато. Трудности срещна и разбирателството с руските пациенти. Дарителите се разцепиха. Московците заявиха, че смятат да направят отделен подарък на Беренс. Дни наред госпожа Щьор проявяваше най-голямо безпокойство за една парична сума — десет франка, която при събирането лекомислено бе заела на госпожа Илтис и която същата бе „забравила“ да й върне. „Забравила“ — интонацията, с която госпожа Щьор обогатяваше тази дума, беше многократно степенувана и преследваше единствената цел да оповести едно дълбоко неверие в някаква разсеяност — разсеяност, която устояла на всички намеци и деликатни напомняния, съвсем не малко на брой, както уверяваше госпожа Щьор. На няколко пъти госпожа Щьор се отказваше от заетите пари и заявяваше, че ги подарявала на госпожа Илтис. „Плащам, значи, за себе си и за нея — казваше тя. — Е добре, не е мой срамът!“ Накрай обаче тя откри изход, съобщи го на своите сътрапезници и до един ги развесели: поискала от „администрацията“ да й броят десетте франка и да ги турят на сметката на госпожа Илтис — по този начин нехайната длъжница бе надхитрена и поне този въпрос бе уреден.