Снегът бе спрял да вали. Небето на места се отвори; сивосинкавите облаци се разделиха и помежду им надникна слънцето, от което пейзажът се оцвети в синкаво. После времето се разведри напълно. Цареше ясен мраз — чист, ненарушим зимен разкош по средата на ноември, а панорамата зад сводовете на лоджията бе великолепна: напудрени гори, омекотени пропасти и една бяла, слънчева долина под сияещо в синьо небе. Особено вечер, когато се появеше почти закръглената луна, светът ставаше чуден, омагьосан. Нашир и надлъж искряха кристали, блестяха диаманти. Извисяваха се горите — много бели и много черни. По-отдалечените от луната краища на небето се простираха тъмни, извезани със звезди. Изострени, точни и наситени, сенките, хвърляни от къщи, дървета и телеграфни стълбове върху блестящата повърхност, изглеждаха по-истински и по-значителни от самите предмети. Няколко часа след залез-слънце температурата спадаше на седем-осем градуса под нулата. Светът изглеждаше омагьосан, ледено избистрен, неговата естествена нечистота бе покрита и един фантастичен, вълшебен смъртен сън го бе вцепенил.
Ханс Касторп оставаше до късно през нощта на лоджията над омагьосаната от зимата долина, много по-дълго от Йоахим, който се прибираше към десет часа или съвсем малко по-късно. Неговият превъзходен лежащ стол с дюшека от три части и тапицираната ролка за главата бе примъкнат до дървения парапет, покрит с дълга снежна възглавница; върху близката бяла масичка гореше електрическа лампа, а до купчина книги стоеше чаша пълномаслено мляко, вечерното мляко, което още в девет часа донасяха направо в стаята на всички пациенти в „Бергхоф“ и в което Ханс Касторп наливаше по малко коняк, за да му стане по-вкусно. Той вече бе насъбрал всички възможни защитни средства против студа — цяла система. До над гърдите се пъхаше в кожения чувал с копчета, който своевременно бе купил от един специализиран магазин в курорта, а около него омотаваше по ритуала двете одеяла от камилска вълна. Освен това навличаше върху зимния си костюм полушубка, на главата слагаше вълнено таке, на краката кечени топлинки и на ръцете ръкавици с дебела подплата, които естествено не можеха да предотвратят измръзването на пръстите.
Това, което го караше да остава толкова дълго навън (след като лошата руска двойка отдавна бе напуснала съседната лоджия), беше сигурно и очарованието на зимната нощ, още повече, че до единайсет часа към него се прибавяше и долитащата откъм долината по-близка и по-далечна музика — на първо място обаче бяха неговата инертност и оживеност, и то и двете едновременно: инертността и физическата му умора, която бе враждебна на всяко движение, и оживеност на духа му, който неуморно се занимаваше с някакви предприети от младия човек нови увлекателни проучвания. Зимата го измъчваше, мразът напрягаше и изтощаваше организма му. Той ядеше много, ползваше се от пребогатото меню в „Бергхоф“, при което след ростбиф с гарнитура поднасяха печена гъска — хранеше се с оня свръхнормален апетит, който тук, както се разбра, през зимата бе нещо по-обичайно дори и отколкото през лятото. Същевременно го бе налегнала сънливост, така че и през деня, и през светлите лунни нощи често заспиваше над книгите, в които се ровеше и за които ще разкажем; след няколко минути на унес той продължаваше изследванията си. Оживените разговори — а той тук повече, отколкото на времето в долината, клонеше към бързо, откровено и дори опасно говорене, — оживените разговори с Йоахим по време на задължителните разходки по снега много го изтощаваха; обземаше го шемет и трепет, някакво чувство на несвяст и опиянение, а главата му пламваше. Неговата крива се бе покачила от настъпването на зимата и придворният съветник Беренс бе споменал нещо за инжекции, които прилагаше при упорита температура и които бяха предписани на една трета от пациентите, включително и на Йоахим. Ханс Касторп обаче мислеше, че повишената му температура положително е във връзка с умствената възбуда и напрежението, които от своя страна също го задържаха на лежащия стол през тия искрящи мразовити нощи.