По терасите за лежане и отделните балкони на международния санаториум „Бергхоф“ се четеше не малко — особено от страна на начинаещите и кратко срочните; тия, които бяха прекарали тук повече месеци или дори години, отдавна се бяха научили и без развлечение или умствени занимания да се справят с времето, да го унищожават; само некадърниците, казваха те, се вкопчват в книгите. На всеки случай достатъчно било човек да има някоя книга върху коленете си или върху масичката, за да се чувства осигурен. На разположение бе библиотеката на санаториума — многоезична, пълна е илюстровани книги и списания, каквито се срещат в зъболекарските чакални, само че много повече. Пациентите си разменяха романи от читалището в курорта. От време на време се появяваше по някоя книга или списание, за които едва ли не се биеха, към които дори и нечетящите вече протягаха ръка с присторена флегматичност. По времето, за което разказваме, една книга с лош печат минаваше от ръка на ръка, която бе озаглавена „Изкуството да се прелъстява“ и бе пусната в обращение от господин Албин. Тя бе преведена много дословно от френски, в превода бе запазен дори и синтаксисът на този език, поради което стилът бе добил маниерност и пикантна елегантност, и излагаше някаква философия на плътска любов и сладострастие в духа на едно светско, жизнерадостно езичество. Госпожа Щьор скоро я прочете и я намери „пленителна“. Госпожа Магнус, същата, която губеше белтъчини, безрезервно се съгласи с нея. Съпругът й, пивоварят, призна, че лично той имал доста полза от прочитането, но съжаляваше, че и госпожа Магнус се е запознала с книгата, тъй като подобни съчинения „разглезвали“ жените и ги учели на неумереност. Това изявление не малко засили ламтежа за тая книга. Между две пристигнали през октомври дами от долната тераса за лежане, госпожа Редиш, съпруга на полски индустриалец, и някоя си Хесенфелд, вдовица от Берлин, се стигна следобед до една много неприятна и всъщност брутална сцена, която Ханс Касторп чу от балкона си; и едната, и другата твърдеше, че по-отдавна е ангажирала книгата; историята завърши с истеричен писък и припадък на една от дамите — може би беше Редиш, може би Хесенфелд, — след което закараха побеснялата в стаята й. Младежта бе пипнала трактата по-рано от средното поколение. Отчасти го изучаваха заедно след вечеря по стаите. Ханс Касторп видя как момъкът с дългия нокът на пръста го предаде на една новодошла и леко болна — Френцхен Оберданк, русичко, сресано на път момиченце, което неотдавна бе доведено тук горе от майка си.
Може би имаше и изключения, може би имаше и такива, които запълваха часовете на режимното лежане с някое сериозно умствено занимание, с полезно учение, било дори само за да запазят връзка с живота в равнината или за да придадат малко тежест и дълбочина на времето — та то да не бъде само едно чисто време и нищо повече. Може би, освен господин Сетембрини със своите стремежи да изкорени страданията и честния Йоахим със своите руски учебници, имаше и по някой друг като тях — ако не между хранещите се в трапезарията, което бе наистина невероятно, то поне между болните на легло и умиращите; Ханс Касторп бе склонен да вярва, че е така. Що се отнася до самия него, той на времето, след като книгата „Ocen steamships“ му бе станала безинтересна, бе заръчал да му изпратят от дома заедно със зимните дрехи и някои специални книги из областта на професията му: технически, научни, корабостроителни. Тези томове обаче лежаха пренебрегнати в полза на други, които спадаха към съвсем друг отрасъл и друга специалност. Касаеше се до книги по анатомия, физиология и биология на различни езици: немски, френски и английски; книжарят от селището ги бе изпратил един ден очевидно защото Ханс Касторп му ги бе поръчал, и то на своя глава, тихомълком, по време на една разходка, която бе предприел до курорта без Йоахим (тъй като същият тъкмо тогава трябваше да иде на инжекция или за проверка на теглото). Йоахим с изненада видя книгите в ръцете на братовчед си. Като научни книги те бяха скъпи; цените им още стояха отбелязани върху вътрешната страна на кориците или върху обложките. Той попита защо Ханс Касторп, след като бе пожелал да чете такива книги, не ги е заел от придворния съветник, който сигурно притежава голям избор подобна литература. Но Ханс Касторп отвърна, че предпочитал да са си негови — съвсем друго било да чете човек собствена книга; пък и обичал да подчертава и прави забележки с молив. Часове наред Йоахим слушаше откъм лоджията на братовчед си как ножът разрязва колите на неподвързаните книги.