Томовете бяха тежки, неудобни за държане; лежейки, Ханс Касторп подпираше долния им край върху гърдите или стомаха си. Тежаха му, но той се примиряваше; с полуотворена уста свличаше погледа си по учените страници, които почти без нужда бяха осветени от лампичката с червения абажур, тъй като в краен случай биха били четливи и на силния лунен зрак; главата му също се свличаше, докато брадичката лягаше върху гърдите — едно положение, при което четящият, преди да вдигне лицето си към следната страница, оставаше известно време потънал в размисли, позадрямал или унесен в полусън. Докато луната изминаваше своя предначертан път над кристално-искрящата високопланинска долина, той задълбочено се занимаваше, четеше за организираната материя, за свойствата на протоплазмата, тази чувствителна субстанция, която оцелява при едно странно равновесие между синтез и разпад, четеше за нейното образуване от първични, но вездесъщи основни форми, ревностно се интересуваше за живота и неговата свещена и нечиста тайна.
Какво бе животът? Не се знаеше. Сам, животът, несъмнено се усещаше, че съществува — щом като се появеше, но и сам той не знаеше какво е. Съзнанието като първична сетивност несъмнено се събуждаше донякъде още при най-низшите, най-неоформените степени на неговата поява, но не бе възможно да се свърже тази първа поява на съзнателни процеси с някоя точка на неговата обща или индивидуална история — например да се обуслови съзнанието от наличието на нервна система. Низшите животински форми нямаха нервна система, камо ли пък главен мозък, но никой не се решаваше да им отрече способността за възприемане на дразнения. Можеше също да се анестезира самият живот, не само определени органи на сетивността, които бе създал той, не само нервите. Човек можеше временно да преустанови сетивността на всяка надарена с живот материя от растителното и животинско царство, можеше да наркотизира с хлороформ, хлоралхидрат или морфин яйцеклетки и сперматозоиди. Съзнанието само по себе си бе, значи, просто една функция на организираната в живот материя, а при по-висше развитие функцията се обръщаше против собствения си носител, почваше да се стреми към разбиране и обясняване на феномена, който бе предизвикала — един изпълнен с надежда и безнадеждност стремеж на живота към себепознание, едно ровене на природата сама в себе си, което в края на краищата е напразно, защото природата не може да се превърне в познание, животът не може сам себе си да подслуша.
Какво бе животът? Никой не знаеше. Никой не знаеше естествената точка, където бе възникнал и припламнал. От тая точка нататък нищо в областта на живота не беше без приемственост или с недобра приемственост, но самият живот изглеждаше възникнал непосредствено. Ако по това можеше да се каже нещо, то бе следното: строежът на живота трябва наистина да е на много високо равнище, след като в целия нежив свят не се среща абсолютно нищо подобно. Между амебата с привидните крачка и гръбначното животно разстоянието бе малко, незначително в сравнение с разстоянието между най-елементарното явление на живот и онази природа, която дори и мъртва да бъде наречена не заслужаваше, тъй като бе неорганична. Защото смъртта бе само логичното отричане на живота, а между живота и безжизнената природа зееше пропаст, която науката напразно се опитваше да прехвърли. Стараеха се да я запълнят с теории, които тя поглъщаше, без това да повлияе на дълбочината и ширината й. За да открият някакво съединително звено, стигнаха до нелепата хипотеза за съществуването на безструктурна жива материя, на неорганизирани организми, които от само себе си се срастват в белтъчния разтвор както кристалът в матерната луга — докато всъщност органическата диференциация продължи да бъде предпоставка и проява на всеки живот и докато не може да се открие живо същество, което да не дължи съществуването си на някакъв родител. Ликуването, с което измъкнаха от най-скритите дълбини на морето първичната протоплазма, завърши със срам. Оказа се, че са смятали гипсови утайки за протоплазма. Но за да не спрат пред някакво чудо — а животът, който бе изграден от същите вещества както неорганичната природа и се разпадаше пак в тях, би бил, без посредствени звена, едно чудо — та, за да не спрат пред чудото, се видяха принудени да повярват в самозараждането, тоест в произхода на органичната материя от неорганичната, което впрочем също така би било едно чудо. Тъй продължиха да измислят междинни степени и преходи, да допускат съществуването на организми, които стоят по-ниско от всички познати досега, от своя страна обаче имат за предшественици още по-първични опити на природата за живот, пробионтите, които никой никога няма да види, защото не ги хваща и най-силно увеличаващият микроскоп; преди тяхната предполагаема проява вероятно се бил извършил синтезът на белтъчните съединения…