Какво, значи, бе животът? Той бе топлина, топлинен продукт на едно запазващо формата си непостоянство, една треска на материята, която придружаваше процеса на безспирен разпад и нов синтез на белтъчни молекули, неустойчиво заплетени и неустойчиво изкусно построени. Той бе битието на това, което всъщност не би могло да има битие, което само със сладостноболезнена мъка се крепеше върху точката на битието в този преплетен и трескав процес на разпад и обновление. Той не бе материален, но не бе и дух. Той беше нещо между двете, един феномен, носен от материята подобно на дъгата върху водопада и подобен на пламъка. Но макар че не беше материален, той бе чувствен до похот и погнуса, идентичен с безсрамието на материята, станала чувствителна и възбудима, той бе развратната форма на битието. Той бе едно тайнствено, но осезаемо раздвижване всред целомъдрения студ на всемира, една похотлива и потулена нечистота: усвояване и отделяне на хранителни вещества, дъх на екскреция на въглероден двуокис и гадни вещества от потаен произход и естество. Той бе буен растеж, разцъфтяване и оформяне на нещо набъбващо и съставено от вода, белтъчини, сол и мазнини — нещо, което бе възможно само поради свръхравновесието на своята неустойчивост и бе ограничено от свои собствени закони за развитие; това нещо наричаха плът, то се идентифицираше с формата, висшия образ, красотата, а всъщност беше олицетворение на чувственост и похот. Защото тази форма и красота не почиваха върху духа — както в произведенията на поезията и музиката, не почиваха и върху някаква неутрална и одухотворена материя, която по невинен начин олицетворява духа, както формата и красотата на изобразителните изкуства. Напротив, те — формата и красотата — бяха носени и образувани от една по неведоми пътища събудена за похот субстанция — органичната, гниеща и вездесъща материя, вонящата плът…
В тая осветена от мъртвата планета мразовита нощ образът на живота се появяваше пред младия Ханс Касторп, който почиваше над искрящата долина със съгрято от кожата и вълната тяло. Този образ блуждаеше някъде в пространството пред него, далечен и въпреки това почти осезаем — човешкото тяло, плътта, матово бяла, със своя собствена миризма, със свои собствени измерения, леплива, ето я и кожата с всичката нечистота и дефектност на своята природа, с петна, палили, пожълтявания, драскотини и рогово-мазолести места, покрити с деликатните пътеки и завитите връхчета на рудиментарното лануго. Той се бе облегнал, отпуснат, изолиран в своята топличка сфера от студа на неодушевеното; главата му бе увенчана от нещо хладно, рогово, пигментирано, което бе продукт на кожата му; ръцете му бяха сключени зад тила; той гледаше изпод спуснатите клепачи с очи, които изглеждаха изкривени поради едно видоизменение на кожата на клепача; устните му бяха полуотворени; подпрял се беше върху единия си крак, така че мускулатурата на носещата бедрена кост силно изпъкваше, докато коляното на стъпилия на пръсти натоварен крак бе в положение на вътрешна флексия. Той бе застанал така, усмихнат, извърнат встрани, грандиозен, а белезникавите лакти бяха опънати напред, изтъквайки чифтовата симетрия на строежа на тялото му: две опорни точки. На излъчващите остра миризма тъмни подмишници отговаряше още по-тъмният мистичен триъгълник на слабините, тъй както червеният епителен отвор на устата отговаряше на очите, а отвесно разтегнатият пъп отговаряше на червеникавите пъпки на гърдите. Командвани от един централен орган и от двигателни нерви, които изхождаха от гръбначния мозък, коремът и гръдният кош се движеха, плевроперитонеалната кухина се свиваше и разпускаше, дъхът, стоплен и овлажнен от лигавицата на дихателния канал, наситен с отпадъчни вещества, излизаше между устните, след като в алвеолите на белия дроб бе отдал в процеса на вътрешното дишане своя кислород на хемоглобина на кръвта. Ханс Касторп разбра, че това тяло живееше в тайнствената пропорция на своите членове, хранени от кръвта, осеяни с преплетени нерви, вени, артерии, капиляри и оросени от лимфа; вътрешният му скелет се състоеше от изпълнени с костен мозък тръбести кости, от плоски, прешленови и коренови кости, които с помощта на калциеви соли и колаген са се укрепили от първоначалната опорна субстанция — първичния гел, за да посят тия членове; имаше още синовия и гладко смазани кухини, сухожилия и хрущяли на ставите, имаше повече от двеста мускули, имаше централни рецептори, които служеха на храненето, дишането, сетивността и възбудимостта, имаше предпазни обвивки, серозни кухини, богати на секреции жлези, имаше една система от тръби и цепнатини, които по сложни пътища съединяваха чрез отвори на тялото вътрешната среда с външния свят; Ханс Касторп разбра, че това тяло, това негово „аз“ е една жива единица от висш разред, далече не вече от вида на ония най-прости същества, които дишат, хранят се и дори мислят с цялата повърхност на тялото си, а построено от безброй такива миниатюрни организации, които произхождат от една-единствена, размножили са се чрез постоянно повтарящо се деление, събрали са се за разни служби в съюзи, изолирали са се, специално са се развили и са създали форми, които са били условие и резултат на техния растеж.