Той на няколко пъти застана пред трупа: един път сам със стария Фите, втори път с брата на баба си търговеца на вина Тинапел и с двамата си чичовци Джеймс и Петер, и третия път, когато група празнично облечени пристанищни работници бяха застанали за малко пред отворения ковчег, за да се простят с бившия шеф на фирмата „Касторп и син“. Сетне се състоя погребението, при което трапезарията бе изпълнена с хора и пастор Бугенхаген от черквата „Свети Михаил“, същият, който бе кръстил Ханс Касторп, с испанска накъдрена яка около врата, държа надгробното си слово; после в първия файтон зад погребалната кола, след който следваха много, много други, той води един твърде любезен разговор с малкия Ханс Касторп, а после и този период от живота му завърши и Ханс Касторп смени дома и околната среда — това му бе за втори път в неговия млад живот.
У Тинапелови и за нравственото самочувствие НА Ханс Касторп
Това не му бе във вреда, защото той се премести в дома на консула Тинапел, който му стана настойник; там нищо не му липсваше нито лично нему, нито що се отнасяше до защитата на интересите му, за които още нищо не знаеше. Защото консулът Тинапел, вуйчо на покойната му майка, управляваше наследството на Касторпови, той разпродаде недвижимите имоти, зае се и с ликвидацията на фирмата „Касторп и син, Импорт—Експорт“ и успя да набере към четиристотин хиляди марки — наследството на Ханс Касторп, което консулът Тинапел вложи в напълно гарантирани, сигурни ценни книжа, като, независимо от роднинските чувства, си взимаше в началото на всяко тримесечие полагаемите му се два процента от лихвите.
Тинапеловата къща беше разположена в дъното на една градина на „Харвестехудер Вег“ и гледаше към морава, от която и най-малкият плевел се изкореняваше, към обществени розови насаждения, а после към реката. Всяка сутрин, макар че притежаваше хубава кола, консулът отиваше пеш до кантората си в стария град, за да се пораздвижи малко, тъй като понякога страдаше от приливи на кръв в главата, и се връщаше в пет часа, след което Тинапелови обядваха по всичките правила. Той беше човек с тежест, носеше най-хубави английски платове, воднисто-сините очи изпъкваха зад златните му очила, имаше цветущ нос, сива моряшка брада и пламтящ брилянт върху късия малък пръст на лявата си ръка. Жена му отдавна бе умряла. Той имаше двама сина, Петер и Джеймс; единият от тях служеше във флота и рядко идваше в къщи, а другият работеше във винарската фирма на баща си, която бе определен да наследи. От дълги години домакинството се водеше от Шален, дъщерята на един златар от Алтона, която носеше бели колосани рюшове около кръглите си като валяци китки. Тя имаше грижата обедната и вечерна трапеза да бъде богато снабдена със студени закуски, скариди и сьомга, змиорка, пушени гъши гърди и доматен сос към ростбифа; тя зорко надзираваше прислужниците надничари, когато у консула Тинапел имаше мъжка вечеря, и доколкото можеше, заместваше майката на малкия Ханс Касторп.
Ханс Касторп порасна при ужасно време, всред вятър и влага, порасна, ако може така да се каже, облечен в жълта мушама, и се чувстваше, изобщо погледнато, много бодър. Вярно, още отначало си беше доста малокръвен, това казваше и д-р Хайдекинд и бе наредил всеки ден на третата закуска, след училище, да му се дава пълна чаша портер — както е известно, едно питие с големи достойнства, на което доктор Хайдекинд приписваше кръвообразуващо влияние и което успокояваше жизнените му сили по начин, който му се нравеше, и действаше благотворно на навика му да „дреме“, според израза на вуйчо му Тинапел, тоест да си мечтае с отпусната уста и без определена мисъл, с поглед, вперен в пространството. Иначе беше здрав и в ред, добър играч на тенис и гребец, макар че предпочиташе вместо да тегли греблата, да прекарва неделните си вечери при музика и чаша добро питие на терасата със саловете в Уленхорст и да гледа осветените лодки, между които по разноцветните отблясъци на водната шир се плъзгаха лебеди; чуеха ли го да говори невъзмутимо, разбираемо, малко глухо и монотонно, с леки следи от диалект или пък ако го погледнеха какъвто си беше: рус, приличен, с добре оформена, някак странно изваяна глава, у която унаследеното и несъзнателно високомерие се проявяваше във вид на известна студена ленивост, то никой не можеше да се усъмни, че този Ханс Касторп е неподправен и порядъчен продукт на тукашната почва и блестящо отговаря на мястото си — в това и той самият, ако бе седнал да се изучава, нито за миг не би се усъмнил.