И тъй тялото, което се рисуваше насреща му, това отделно същество и жизнено „аз“, беше едно невъобразимо множество от дишащи и хранещи се индивиди, които — поради органично подчинение и специални задачи — в такава степен бяха загубили своето индивидуално битие, свободата и пряката връзка с живота, толкова бяха се превърнали в анатомични елементи, че службата на едни от тях се ограничаваше единствено в сетивност по отношение на светлина, звук, допир, топлина, други пък можеха само да изменят формата си чрез свиване или да произвеждат сокове, а други бяха едностранно развити за защита, за подкрепа, за транспорт на сокове или за размножение. Имаше и охлабвания при това съединено в едно висше „аз“ многообразие — случаи, когато множеството индивиди бе съединено само по един лек и съмнителен начин в по-висше живо същество. Нашият изследовател Ханс Касторп се замисляше върху появата на клетъчни колонии, той се научи за съществованието на полуорганизми, водораслите, чиито отделни клетки, обвити само в една пихтиена мантия, често се намираха далече една от друга, многоклетъчни образувания, които не биха могли да отговарят на въпроса дали да ги смятат за поселище от отделни индивиди или за единични същества и тяхното изявление странно би се колебаело между „аз“ и „ние“. Тук природата показваше нещо средно между висшия социален съюз на безброй елементарни индивиди за образуване на тъканите и органите на една поставена над тях индивидуалност и свободното единично съществование на тези прости индивиди: многоклетъчният организъм бе само една поява на цикличния процес, в който протичаше животът и който бе кръговратът от едно биологическо създаване до друго. Актът на оплождането, половото съединяване на две клетки, стоеше в началото на изграждането на всеки многоклетъчен индивид, както стоеше в началото на всяка поредица от генерации на отделно живеещи елементарни създания, и водеше отново назад към себе си. Защото този акт продължаваше през много поколения, които не се нуждаеха от него, за да се размножават посредством постоянно повтарящо се деление, докато настъпваше моментът, когато създадените по безполов път наследници се виждаха принудени отново да прибегнат към копулацията и кръгът се затваряше. Така изглеждаше сложната държава на живота, произлязла от съединението на две родителски клетки, колективният живот на много безполово създадени поколения от клетъчни индивиди; нейният растеж зависеше от тяхното размножение и кръгът на биологическото създаване се затваряше, когато се появяваха полови клетки, специално образувани елементи за продължение на рода, които намираха пътя към ново смешение за създаване на живот.
Подпрял един обемист ембриологически том върху диафрагмата си, нашият млад изследовател проследи развитието на организма от този момент, когато сперматозоидът, един от многото, но винаги пръв, се задвижва от камшичените удари на задната си част, удря с главата си пихтиената обвивка на яйцето и се вмъква в зачатъчната пъпка на яйцето, която протоплазмата на яйцеклетката издува насреща му, когато усети неговото приближаване. Никоя шега и измишльотина не е пропуснала природата, когато се е касаело да се устрои развитието на този процес. Имаше животни, при които мъжкото паразитства в червата на женското. Имаше други, при които ръката на оплодителя се вмъква през устата чак до вътрешностите на оплодяемата, за да остави там семената си, след което, нахапан и изплют, избягва на пръсти за заблуда на науката, която на гръцки и латински го е определила като самостоятелно живо същество. Ханс Касторп прочете за крамолата между школите на овисти и анималкулисти; едните поддържали, че яйцето само по себе си е завършена малка жаба, куче или човек, а семето само допринася за неговия растеж, докато другите виждали в сперматозоида, който притежавал глава, ръце и крака, едно предварително оформено живо същество, на което яйцето служело само като основа за изхранване; накрай се спогодили, че яйцеклетката и сперматозоидът са произлезли първоначално от размножителни клетки, които не се различават една от друга и имат еднакви заслуги. Той видя едноклетъчния организъм на оплоденото яйце на път да се превърне чрез прищъпване и деление в многоклетъчен, видя клетките да се събират в първичната пластинка, зародишното мехурче да се вгъва и да образува чашковидна кухина, която да поема дейността по храненето и храносмилането. Това бе личинката, първакът, гаструлата — основната форма на всеки животински вид, основната форма на въплътената красота. Нейните два епителни пласта, външният и вътрешният, сетивният и смилателният, се явяват като първични органи, от които се образуват чрез вгъвания и издавания жлезите, тъканите, сетивните телца и апофизите. Една лента на външната зародишна пластинка задебеляваше, сгъваше се като улей, затваряше се в нервна тръбица и ставаше гръбначен стълб, мозък. И докато феталната лига се превръщаше във влакнеста съединителна тъкан, затвърдяваше в хрущяли, защото пихтиените клетки почваха да произвеждат колаген вместо муцин, той видя, че на някои места съединителнотъканните клетки извличат от междуклетъчната течност калиеви соли и мазнини и се вкостеняват. Ембрионът на човека седеше свит, имаше опашка, по нищо не се различаваше от ембриона на свинята — с грамадна пъпна връв и безформени, неразвити крайници, с лицева цепнатина, легнала върху издутия корем; в очите на една наука, чиято представа за истината бе неласкателна и мрачна, развитието на този ембрион се явяваше като беглото повторение на една зоологическа племенна история. За известно време той имаше хриле като хрущялна риба. Изглеждаше позволено и необходимо, с оглед на стадиите на развитието, които преминаваше ембрионът, да вадим заключение за не особено хуманистичния вид, който е имал завършеният човек на праисторическите времена. Трепкащи мускули са защищавали кожата му от насекоми, същата е била гъсто окосмена, имал е широко разпространена обонятелна лигавица, щръкналите му, подвижни уши са взимали живо участие в мимиката и са се ориентирали към шума много по-умело, отколкото сега. Тогава той е имал разположени отстрани очи, защитени от трети, мигащ, клепач, а третото око, чийто рудимент е хипофизната жлеза, е имало задача да наблюдава въздуха. Този човек е имал освен това много дълга чревна тръба, много кътници и звукови торби на гълтача, които са му служили за реване; мъжките полови жлези са били скрити в коремната кухина.