При всичко това действията на протоплазмата оставаха съвсем необясними — животът сякаш бе възпрепятстван сам себе си да разбере. Болшинството биохимични процеси бяха не само непознати, но и в тяхната природа бе да се спотулват от наблюденията. Почти нищо не се знаеше за градежа, за състава на единицата живот, която наричаха „клетка“. Каква полза от това да се установят съставните части на мъртвия мускул? Живият мускул не можеше да се изследва химически; дори тези промени, които предизвикваше мъртвешкото вцепенение, бяха достатъчни, за да сведат до нула всяко експериментиране. Никой не разбираше обмяната на веществата, никой не разбираше същината на нервните функции. На какви свойства дължаха някои тела своя вкус? В какво се състоеше различната възбудимост на известни сетивни нерви от излъчващите мирис вещества? Какво беше миризмата изобщо? Специфичната миризма на животни и хора почиваше върху летливостта на вещества, които никой не би могъл да назове. Съставът на секрета, който наричат пот, бе слабо проучен. Жлезите, които го отделяха, произвеждаха миризми, които несъмнено играеха важна роля при бозайниците; значението им за човека също не бе проучено. Физиологичното значение на очевидно важни части на тялото бе забулено в мрак. Можеше да оставим настрана сляпото черво, което бе една мистерия и в което при питомния заек по правило намират едно кашесто съдържание, за което не могат да кажат как ще излезе оттам или как ще се поднови. Но какво да кажем за бялото и сивото вещество на главния мозък, какво да кажем за зрителните хълмове, които са свързани с очния нерв и със сивите отложения на „моста“. Веществото на главния и гръбначния мозък толкова бърже се разлагаше, че нямаше надежда да се изследва някога неговият строеж. Какво прекъсваше дейността на мозъчната кора при заспиване? Какво пречеше на стомаха сам да се смели, явление, което се наблюдава понякога при трупове. Отговаряха: животът; особената съпротивителна сила на живата протоплазма — и сякаш не забелязваха, че дават едно мистично обяснение. Теориите за такова ежедневно явление като повишението на телесната температура си противоречаха. Повишената обмяна на веществата имаше за следствие повишено топлопроизводство. Но защо не се повишаваше компенсационно, както обикновено, и топлоизлъчването? На контракционни състояния на кожата ли се дължеше спирането на потната секреция? Но такива бяха доказани само при студени тръпки, защото иначе кожата бе по-скоро гореща. „Топлинният удар“ характеризираше централната нервна система като първоизточник на причините за повишена обмяна, както и за устройството на кожата, което се задоволяваха да наричат патологично, тъй като не знаеха как другояче да го определят.
Но какво значение имаше цялото това незнание в сравнение с безпомощността, в която бяха изпаднали пред явления като паметта или пред оная, другата, по-удивителната памет, която се нарича унаследяване на придобитите белези. Невъзможността дори само да се намекне за механично обяснение на такива действия от страна на клетъчното вещество бе пълна. Сперматозоидът, който предаваше на яйцето безброй видови и индивидуални черти на бащата, се виждаше само под микроскоп, дори най-голямото увеличение го показваше все още като хомогенно тяло и не даваше възможност да се определи произходът му, защото при различните животни изглеждаше досущ еднакъв. Това бяха организационни условия, които ни караха да допуснем, че подробностите около клетката с нищо не се различават от подробностите около по-висшето тяло, в чийто строеж участва тя; че тя следователно също е един по-висшестоящ организъм, който от своя страна също така се състои от живи делими частици, от индивидуални живи единици. Преминаваха принудително от привидно най-малкото към още по-малкото, разлагаха елементарното на поделементи. Нямаше съмнение, че както животинското царство се състоеше от различни видове животни, както животинско-човешкият организъм се състоеше от цял един животински свят от видове клетки, така и организмът на клетката се състоеше от един нов и многообразен животински свят от елементарни живи единици, чиято големина бе далеч под границата на видимото под микроскопа; тези живи единици растяха самостоятелно — самостоятелно според закона, че всяка може да създаде само подобна на себе си, — размножаваха си и колективно служеха на следния по-висш организъм съгласно принципа на разделението на труда.