Това бяха гените, бионластите, биофорите — Ханс Касторп се зарадва, че в тая мразовита нощ се запозна поименно с тях. Оживен, той се запита като как ли ще изглежда при по-добро осветление елементарната им природа. Тъй като бяха носители на живот, трябваше да бъдат организирани, защото животът почиваше върху организацията, ако обаче бяха организирани, те не можеха да бъдат елементарни, тъй като един организъм не е елементарен, той е многообразен. Те бяха живи единици на по-ниско равнище от живата единица на клетката, в чийто органичен строеж участваха. Но ако беше така, те трябваше, макар и да бяха по-малки от всички представи, сами да бъдат „построени“, и то органично — да бъдат „построени“ по реда и организацията на живота; понятието за жива единица бе идентично с понятието за строеж от по-малки, подчинени, тоест от живи единици, организирани за по-висш живот. Докато от делението се получаваха органични единици, които притежават свойствата на живота — способностите за асимилация, растеж и размножение, нему не бяха поставени граници. Докато ставаше дума за живи единици, само неправилно можеше да се говори за елементарни единици, защото понятието „единица“ включваше в себе си до безкрайност съпонятието „подчинена, градивна единица“, елементарен живот значи нещо, което бе живот, но още бе елементарно, не съществуваше.
Но макар и без логично съществование, би трябвало в края на краищата такова нещо по някакъв начин да е налице, защото идеята за самозараждането, тоест за възникването на живота от мъртвата природа, не можеше да се отхвърли и пропастта във външната природа, която напразно се мъчеха да запълнят, тази пропаст между живот и безжизненост, трябваше по някакъв начин да се запълни или прехвърли в дълбините на органическата природа. Някога делението трябваше да доведе до „единици“, които са съставни, но още не са организирани, които посредничат между живот и безжизненост — група от молекули, които служат за прехода между организирания живот и чистата химия. Но стигне ли до химическата молекула, човек се озовава близо до една бездна, която е зейнала много по-мистериозно от пропастта между органична и неорганична природа: до бездната между материалното и нематериалното. Защото молекулата се състои от атоми, а атомът не е дори такава величина, че да може да се нарече извънредно малък. Той е толкова малък, едно толкова миниатюрно, ранно и преходно валмо на нематериалното, което още не е материално, но вече е подобно на материалното, това валмо от енергия, че вече и още едва можем да си го представим като материално, а по-скоро като средна и гранична точка между материалното и нематериалното. Възникна проблемът за едно друго самозараждане, много по-загадъчно и авантюристично от органичното самозараждане — проблемът за самозараждането на веществото от невеществото. И наистина пропастта между материя и нематерия изискваше също така повелително, не, още по-повелително да бъде запълнена, отколкото пропастта между органичната и неорганичната природа. Налагаше се да има една химия на нематериалното, на невеществените съединения, от които възникваше веществото, така както организмите възникваха от неорганични съединения; атомите можеха да представляват пробионтите и монерите на материята — по своята природа веществени, но и още не такива. Но стигнем ли до „не може по-малко“, изгубваме мащаба; „не може по-малко“ изведнъж се оказва равностойно на „ужасно голямо“ и крачката до атома без преувеличение се оказва съдбоносна. Защото в момента на последното деление и намаление на материалното внезапно пред нас се разкрива астрономическият космос!
Атомът бе една заредена с енергия космическа система, всред която се носеха космически тела, обикаляйки около слънцеподобен център, и през чието етерно пространство се движеха с бързината на светлината по ексцентрични траектории комети под влиянието на централното тяло. Това бе само едно сравнение, както бе само сравнение, когато наричахме тялото на многоклетъчното същество „клетъчна държава“. Градът, държавата, организираната по принципа на разделение на труда социална общност, можеше не само да се сравни с органичния живот, тя го повтаряше. Така в недрата на природата се повтаряше с най-далечно отражение и макрокосмическият звезден свят, чиито рояци, купчини, групи и фигури заедно с бледния месец висяха над искрящата от мраза долина и над завития презглава изследовател. Не бе ли разрешено да се мисли, че известни планети на атомната слънчева система — на тези пълчища и млечни пътища от слънчеви системи, които изграждат материята, не бе ли възможно да се мисли, че едно или друго от тези интеркосмически тела се намират в същото състояние, благодарение на което на земята има живот? За един млад изследовател, малко омаян вътрешно и с малко „ненормална“ кожа, който имаше що-годе познания из областта на непозволеното, това не бе някаква безсмислица, а една повелително налагаща се и напълно убедителна спекулация, характеризираща се с логична истина. „Древността“ на космическите звездни тела би била едно несъстоятелно възражение, тъй като мащабът за голямо и малко се е загубил едва тогава, когато е излязъл наяве космическият характер на „най-малките“ веществени частици и когато по същото време са били разклатени понятията за „вън“ и „вътре“. Светът на атома е едно „вън“, както по всяка вероятност планетата, която обитаваме, е една дълбоко „вътре“. Не бе ли мечтаната дързост на един изследовател говорила за „животни на млечния път“ — космически чудовища, на които плътта, костите и мозъкът бяха изградени от слънчеви системи? Ако това бе така, помисли Ханс Касторп, то в момента, когато човек мисли, че е стигнал до края, всичко започва отново! Тогава може би вътре в себе си, в най-съкровените свои глъбини, той, младият Ханс Касторп, лежеше още веднъж, още сто пъти в топли завивки на една балконска лоджия, гледаше осветената от бледата луна мразовита високопланинска нощ и с вкочанели пръсти и пламнало лице проучваше от хуманистична и медицинска гледна точка жизнените процеси.