Книгите лежаха на купчини върху масичката с лампата, една се търкаляше на земята до лежащия стол върху настилката на лоджията, а тази, която Ханс Касторп последна бе изучавал, лежеше върху корема му и тежеше, много затрудняваше дишането му, но неговата мозъчна кора не бе отправила заповед до съответните мускули да я отстранят. Той бе прочел страницата додолу, брадичката му бе стигнала до гърдите, клепачите му се бяха спуснали върху неговите обикновени сини очи. Той виждаше картината на живота, цветущия строеж на неговите членове, въплътената красота. Тя бе отмахнала ръцете от тила си, а мишниците, които разтвори и на чиято вътрешна страна синкаво се очертаваха под нежната кожа на лакътната става кръвоносните съдове, двете разклонения на големите вени — тия мишници излъчваха неизразима сладост. Тя се склони, наведе се към него, над него, той усети нейното органично ухание, усети сърдечно-върховия удар на сърцето й. Гореща нежност обви врата му и докато, умиращ от удоволствие и ужас, сложи ръцете си върху външната страна на мишниците й, там, дето опънатата над трицепса зърнеста кожа бе блажено прохладна, той усети как върху устните му се впи една влажна целувка.
Мъртвешки танц
Наскоро след Коледа умря спортният ездач… Но преди това изкараха Коледата — с поклащане на глава и малко страх бе очаквал Ханс Касторп тези два дена или даже три, ако прибавим към тях и Бъдни вечер как щяха да ги изкарат тук; но те настъпиха и избледняха като обикновени дни с утрин, обед, вечер и средно време, каквито се бяха случили (навън малко се топеше); не бяха по-други от останалите дни — външно малко украсени и отличени, те използваха отмерения им срок, за да наложат съзнанието за превъзходството си в главите и сърцата на людете, а след това, оставяйки един талог невсекидневни впечатления, се бяха превърнали в близко и далечно минало…
Синът на придворния съветник, наречен Кнут, дойде на гости за ваканцията и живееше при баща си в страничното крило — хубав млад човек, но и на него тилът вече малко нещо се бе поиздал. Присъствието на младия Беренс се чувстваше в атмосферата; дамите проявиха склонност към смях, гиздене и нервност, а разговорите им засягаха срещите с Кнут в парка, в гората или в квартала на курорта. Между впрочем и сам той имаше гости: неколцина негови състуденти бяха пристигнали в долината, шестима или седмина, които живееха в селото, но се хранеха у придворния съветник и на орляк обикаляха околностите. Ханс Касторп ги отбягваше. Той отбягваше тези млади хора и когато бе необходимо, се отклоняваше с Йоахим от пътя им, нямайки желание да се среща с тях. Той принадлежеше към тия тук горе и цял свят го отделяше от ония песнопойци и излетници, които размахваха бастуните си — нито искаше да ги чуе, нито да ги знае. Освен това болшинството от тях, изглежда, бяха северняци, може би и съграждани, а от съграждани най-вече се боеше Ханс Касторп, той често с отвращение си представяше възможността да пристигнат някои хамбургчани в „Бергхоф“, пък и Беренс беше му казал, че тоя град доставя винаги един значителен контингент на заведението му. Може би имаше такива между тежко болните и умиращите, които не бе виждал. Видял бе сам един търговец с хлътнали бузи, който от няколко седмици седеше на масата при госпожа Илтис и който бил от Куксхафен. С оглед на него Ханс Касторп се радваше, дето тук толкова трудно се създават контакти с пациенти от други маси, както и затова, че територията на родния му град е толкова голяма и разделена на сфери. Равнодушното присъствие на този търговец обезсили до голяма степен безпокойствието, което бе възникнало във връзка с евентуалната поява на хамбургчани тук горе.