И тъй, Бъдни вечер наближаваше, един ден той се появи на прага, а на другия ден и настъпи… Имаше още цели шест седмици до него, когато Ханс Касторп се бе учудил, че тук вече говорят за Коледа; като си направи сметката, толкова време, значи, колкото целия първоначален срок на неговия престой тук плюс седмиците, които бе прекарал на легло. Въпреки това първоначалните три седмици бяха твърде много време, както впоследствие се бе сторило на Ханс Касторп, докато същият брой седмици сега означаваше много малко, почти нищо: тия от трапезарията, така му се струваше сега, бяха прави да ги считат за нищо. Шест седмици, даже не толкова, колкото дни има една седмица; та и какво бе това с оглед на следващият въпрос: какво представлява една седмица, един мъничък цикъл от понеделник до неделя и до новия понеделник? Трябваше човек само да се запита за стойността и значението на следната по-малка единица, за да разбере, че няма нещо много да излезе от сбора, чието въздействие на туй отгоре бе положено в същото време и на твърде голямо скратяване, замазване, свиване и унищожение. Какво бе един ден, сметнат, да речем, от момента, когато сме седнали да обядваме, до същия момент след двадесет и четири часа? Нищо — макар че се касаеше до цели двадесет и четири часа. А какво бе един час, прекаран в лежане, в разходка или в ядене — с което почти се изчерпваха възможностите за прекарване на тази единица време? Пак нищо. Но сумирането на нищо бе несериозна работа, като се има пред вид естеството му. Най-сериозна ставаше работата, когато човек стигнеше до най-малкото: онези седем по шестдесет секунди, през които държеше термометъра в устата си, за да може да настави кривата, бяха извънредно жилави и значителни; те се раздуваха до една малка вечност, образуваха седименти от най-голяма здравина в призрачния бяг на голямото време…
Празникът едва ли успя да наруши редовния живот на обитателите на „Бергохоф“. Край дясната тясна стена на трапезарията до „лошата руска маса“, няколко дни преди това бяха възправили една изръстна елха и нейното ухание, което навремени стигаше до хранещите се заедно с миризмата на богатите ястия, предизвикваше някакво замечтаване в очите на някого и другиго от седемте маси. При вечерята на 24 декември елхата се оказа пъстро окичена с гирлянди, стъклени топки, позлатени шишарки, малки ябълки, които висяха в мрежички, и много сладкиши; разноцветните восъчни свещи горяха през време на вечерята, а и по-късно. Казваха, че и в стаите на лежащоболните светели дръвца — всяка стая си имала своето. И пакетите, пристигащи с пощата, бяха много през последните дни. Йоахим Цимсен и Ханс Касторп също получиха пратки от далечния роден град в низините — грижливо опаковани подаръци, които бяха разстлали в стаите си: целесъобразни облекла, вратовръзки, луксозни предмети от кожа и никел, както и много празнични печива, орехи, ябълки и марципан; братовчедите разглеждаха тези запаси с двоумящи се погледи, като се запитваха като кога ли ще настъпи тук моментът да ядат от тях. Икономката Шален бе приготвила пакета за Ханс Касторп, той знаеше това, тя също бе избрала подаръците след делови разговори с вуйчовците. Приложено бе писмо и от Джеймс Тинапел — на дебела частна бланка, по писано на машина. В него вуйчото изпращаше своите поздрави за празника и пожелание за оздравяване наедно с поздравите на правуйчото и от практически съображения бе прибавил още отсега полагащите се за предстоящата Нова година честитки; между впрочем тъй бе постъпил и Ханс Касторп, когато своевременно бе съчинил лежешком своето коледно писмо заедно с клиничния рапорт до консула Тинапел.
Дървото в трапезарията светеше, изпращяваше, ухаеше и държеше будно в главите и сърцата на присъстващите съзнанието за тържествения час. Бяха се облекли празнично, господата носеха вечерни дрехи, по жените личаха накити, които вероятно любещи съпружески ръце бяха им изпратили от страните в равнината. И Клавдия Шоша бе сменила обичайната вълнена блуза с една салонна рокля, която обаче имаше някакъв самоволен или по-скоро национален оттенък: касаеше се до един светъл костюм с везба в селско-руски или пък балкански, може би български основен стил, гарниран със златни пайети, гънките на дрехата придаваха на фигурата някаква необичайна мекота и отлично хармонираха с нейната „татарска физиономия“ и особено с нейните „очи на степен вълк“, както Сетембрини благоволяваше да се изразява. Хората на „добрата руска маса“ бяха много весели, там най-напред гръмна шампанското, което после пиха почти на всички маси. На масата на братовчедите пралелята го поръча за племенницата си и за Маруся, като почерпи и всички останали. Менюто бе подбрано, то завърши със соленки и бонбони; после пиха кафе и ликьори, а от време на време някое клонче на елхата припламваше, изискваше „пожарогасителни“ действия и предизвикваше шумна, прекалена паника. Сетембрини, облечен както винаги, приседна за момент към края на банкета със своята клечка за зъби на масата на братовчедите, позакачи госпожа Щьор и после каза някоя и друга дума за сина на дърводелеца и равина на човечеството, чийто рожден ден днес фиктивно празнуват. Дали той наистина е живял, не е сигурно. Но това, което е било родено тогава и е почнало непрекъснатото си и до днес победно шествие, това било идеята за стойността на отделния човек заедно с идеята за равенството — с една дума, индивидуалистичната демокрация. В този смисъл той изпразни чашата, която му бяха предложили. Госпожа Щьор намери изразите му за „двусмислени и бездушни“. В знак на протест тя стана, а тъй като и без това хората бяха почнали да се придвижват към салоните, нейните сътрапезници последваха примера й.