Празненството тази вечер доби тежест и живот чрез връчването на подаръците на придворния съветник, който бе прескочил за половин час с Кнут и старшата сестра Милендонк. Действието протече в салона с оптическите забавни апарати. Отделния подарък на русите се състоеше от нещо сребърно — едно много голямо кръгло блюдо, в средата на което бе гравиран монограмът на доктора; неговата пълна неизползваемост биеше на очи. На кушетката, която другите пациенти подариха, можеше поне да се лежи, макар че беше още без покривка и възглавници — тапицирана бе само със сукно. Но откъм главата тя можеше да се регулира и Беренс веднага изпробва това нейно удобство, като се просна с ненужната табла под ръка по цялата си дължина отгоре й, затвори очи и захърка като дъскорезна, твърдейки, че е Фафнир със съкровището. Ликуването бе всеобщо. И госпожа Шоша се смя много на това представление, при което очите й се присвиха, а устата се отвори — съвсем по същия начин, тъй намери Ханс Касторп, както на Пшибислав Хипе, когато се смееше.
Веднага след оттеглянето на шефа насядаха около масите за игра. Руската компания зае както винаги малкия салон. Някои пациенти застанаха в трапезарията около коледното дърво, гледаха как догорелите свещици гаснат върху своите малки металически щипки и почопляха от закачените сладкиши. По масите, които вече бяха сложени за първата закуска, седяха усамотени гости, отдалечени един от друг, подпрени по най-различни начини; всеки мълчеше сам със себе си.
Първият коледен ден бе влажен и мъглив. Седели всред облаци, каза Беренс; тук горе мъгла нямало. Но дали облаци или мъгла, във всеки случай влагата се усещаше. Навалелият сняг почна да се топи по повърхността, стана порест и леплив. При задължителното лежане лицето и ръцете много по-болезнено се вкочаняваха, отколкото при мразовито, но слънчево време.
Вечерта денят бе отличен с една музикална продукция — истински концерт със столове на редици и напечатани покани, — специално за тези тук горе в санаториума „Бергхоф“. Това бе певчески концерт, изнесен от една професионална певица, която живееше в селото и даваше уроци; встрани, под деколтето й, висяха два медала, ръцете й приличаха на тояги, а гласът й със своето особено беззвучие красноречиво излагаше печалните причини за нейното заселване тук горе. Тя запя:
Пианистът, който изпълняваше съпровода, бе също местен… Госпожа Шоша седеше на първия ред, но използва паузата, за да се оттегли, така че от него момент нататък Ханс Касторп можеше със спокойно сърце да слуша музиката (така или иначе, това бе музика), като четеше през време на пеенето текста на песните, който бе напечатан върху програмата. Сетембрини седя някое и друго време до него, но и той изчезна, след като забеляза нещо остро, пластично по адрес на тъпото bel canto на местната певица и изрази сатиричното си задоволство, задето и тази вечер всичките са събрани така задушевно и интимно. За да кажем истината, Ханс Касторп почувства облекчение, когато двамата — теснооката и педагогът — си отидоха и той можеше вече свободно да се съсредоточи в песните. Стори му се, че е добре, дето по целия свят, и то при най-особени условия, хората се занимават с музика, вероятно дори и при полярни експедиции.