Вторият коледен ден вече по нищо освен по лекото съзнание за неговото присъствие не се различаваше от един обикновен неделен или даже седмичен ден и когато той премина, коледният празник остана в миналото — или, също така вярно, той отново бе в някакво далечно бъдеще: една година, дванадесет месеца имаше сега отново дотогава, когато неговият цикъл щеше да се изпълни — в края на краищата само седем месеца повече, отколкото вече бе прекарал Ханс Касторп тук.
Но веднага след тазгодишната Коледа, още преди Нова година, умря, значи, спортният ездач. Братовчедите научиха това от Алфреда Шилдкнехт, наричана сестра Берта, болногледачката на бедния Фриц Ротбайн, която поверително им разказа, на коридора за събитието. Ханс Касторп прояви голямо участие: отчасти защото признаците на живот, които даваше ездачът, принадлежаха към първите му тукашни впечатления — към тези, които за пръв път сякаш бяха предизвикали топлинния рефлекс на кожата на лицето му, който от тогава не го и остави, — отчасти от морални, може да се каже: от духовни съображения. Той дълго задържа Йоахим в разговор с милосърдната сестра, която се бе вкопчила о тях, изпълнена с удоволствие от запитванията и отговорите. Чудо било, казваше тя, дето ездачът можал да доживее до празника. Той отдавна се бил проявил като жилава душа, но с какво е дишал напоследък, това за никого не било ясно. От няколко дни насам той се държал единствено с помощта на големи количества кислород: само вчера изконсумирал четиридесет балона, по шест франка единият. Това струвало много пари, както господата можели да пресметнат, а и трябвало да се има пред вид, че съпругата му, в чиито ръце след това издъхнал, оставала съвсем без средства. Йоахим не одобри този разход. Защо тези мъки, това изкуствено и скъпо отлагане при един съвсем безизходен случай? Човекът не бил за упрекване, дето слепешката поглъщал скъпия газ, защото са го били принудили. Но другите трябвало да мислят по-разумно и да го оставят в божието име да следва своя неизбежен път, съвсем независимо от условията или може би именно с оглед на тях. Живите имали също право и тъй нататък. Ханс Касторп настойчиво възрази. Братовчед му говорил за страданието почти като Сетембрини — без уважение и боязън. Ездачът накрай бил умрял, тук нямало място за шега, нищо друго не можели да сторят, освен да се отнасят със сериозност към станалото — на смъртника само чест и почитание, на това държал Ханс Касторп. Той се надявал само, че Беренс не се е развикал в последния момент и не е ругаел безбожнически ездача. Нямаше повод, обясни Шилдкнехт. Вярно, той към края направил един малък опит да се измъкне и й поискал да скочи от леглото, но само една думичка за безсмислието на подобни начинания стигнала, за да се откаже веднъж за винаги от тях.
Ханс Касторп отиде да види починалия. Това той стори от упорство към господстващата система на прикриване, защото презираше егоистичното „не искам да знам нищо, не искам да видя нищо, не искам да чуя нищо“ на другите и желаеше да им се противопостави чрез своето действие. На масата той се опита да завърже разговор около смъртния случай, но срещна равнодушна и толкова упорита съпротива, че се засрами и възмути. Госпожа Щьор стана направо груба. Какво му е хрумнало да говори за такива неща, запита тя, и на кой гвоздей си е закачил възпитанието. Заведеният в санаториума ред грижовно защищавал тях, пациентите от контакта с подобни истории и ето че пристигнал такъв един с жълто около устата си и почва на висок глас да говори за тях, и то при печеното, да, а освен това и в присъствието на д-р Блуменкол, когото всеки ден можело да сполети същото. (Последното с ръка пред устата.) При втори подобен случай тя щяла да се оплаче. Тогава, след като му се скараха, Ханс Касторп взе решение и го изпълни — що се отнася до него, да окаже последна почит на починалия съпациент чрез едно посещение и мълчаливо съсредоточаване пред леглото му, като настоя и Йоахим да стори същото.
Чрез посредничеството на сестра Алфреда те бяха допуснати в стаята на смъртника, която се намираше на първия етаж под техните стаи. Прие ги вдовицата, една малка, разрошена, съсипана от нощни бдения блондинка с кърпа пред устата си, със зачервен нос, облечена в карирано шотландско палто, на което бе вдигнала яката, защото в стаята бе много студено. Отоплението бе изключено, балконската врата — отворена. Младите хора изрекоха приглушено каквото бе необходимо и поканени от едно изпълнено с болка движение на ръката, пристъпиха през стаята към леглото — те вървяха с почтителна, люлееща се напред походка, без да стъпват на токовете си, и застанаха пред ложето на покойния, съсредоточени всеки посвоему: Йоахим войнишки стегнат, леко приведен напред „за почест“, а Ханс Касторп отпуснат и унесен, със скръстени отпред ръце и наклонена върху рамото глава, със същия израз на лицето, както когато слушаше музика. Главата на ездача бе поставена по-високо, така, че тялото, тази длъгнеста постройка, този разновиден, цикличен зародиш на живота, изглеждаше поради издигнатите под покривката крака още по-плоско, почти като дъска. Една цветна гирлянда бе сложена около коленете; от нея стърчеше палмово клонче, което докосваше големите, жълти, костеливи ръце, които бяха скръстени върху хлътналите гърди. Жълто и костеливо бе и лицето с голия череп, гърбавия нос, острите ябълчни кости и гъстите, червеноруси мустаци, които изглеждаха още по-плътни поради сивите хлътвания на бузите с поникналата по тях брада. Очите бяха склопени по някакъв неестествен начин — натиснати, трябваше да си каже Ханс Касторп, не затворени: последна услуга наричаха това, макар че то ставаше повече заради живите, а не заради мъртвеца. Това трябваше да се стори навреме, веднага след смъртта; защото напреднеше ли образуването на миозин в мускулите, то бе вече невъзможно — мъртвецът щеше да лежи с вторачени очи и деликатната представа за „вечния сън“ щеше да пропадне.