— Давам ти право — каза Йоахим, — мекушавостта и разпуснатостта не мога и аз да търпя, трябва да има дисциплина.
— Да, това ти казваш като военен и аз признавам, че военните разбират от тия неща. Вдовицата беше съвсем права, когато каза, че вашият занаят е сериозен занаят, тъй като винаги трябва да сте готови за най-сериозна развръзка, за среща със смъртта. Вие си имате униформа, тя е проста, спретната, яката е корава, това ви принуждава към стегнато държание. После си имате йерархическа стълба, имате си чинопочитание и сложни начини за отдаване чест един другиму, това е в испански дух, то е смирение и по начало ми харесва. И у нас, цивилните, в нашите обичаи и нашето държание би трябвало малко повече да господства този дух, бих предпочел да е така, то повече би подобавало. Намирам, че светът и животът изискват повече всички да се носят в черно, с колосани плисирани яки вместо вашите днешни яки и да се държат един към друг сериозно, сдържано и церемониално, мислейки за смъртта — това бих одобрил, то би било морално. Виждаш ли, и това е една самомнителна грешка, на Сетембрини, още една, добре, че в разговора ни стана дума за нея. Той смята, че е взел под аренда не само човешкото достойнство, но и морала — със своята „практична работа за живота“, своите неделни празненства на прогреса (сякаш тъкмо в неделя хората нямат за какво друго да мислят освен за прогреса) и своето систематично изкореняване на страданията; ти между впрочем за тия работи нищо не знаеш, но той ми ги разправи за мое поучение; иска систематично да ги изкорени посредством една енциклопедия. Ами ако тъкмо това ми се струва неморално — какво тогава? На него естествено не ще го кажа, той ще ме натика в дън земя със своя пластичен говор и ще каже: „Предупреждавам ви, инженере!“ Но за мислене, човек може да мисли — сир, дайте свобода на мислите. Искам да ти кажа нещо — приключи той. (Те бяха стигнали до Йоахимовата стая и Йоахим се приготовляваше за лягане.) — Ще ти кажа какво възнамерявам. Живеем тук в непосредствено съседство с умиращи хора, натоварени с най-тежък кръст и мъки, а не само дето се правим, че това никак не ни засяга, но на всичко отгоре ни галят и пазят да не би да влезем в някакъв допир с тях и да забележим нещичко; и спортния ездач ще изнесат тайничко, докато вечеряме или закусваме. Това намирам за неморално. Госпожа Щьор се разгневи само задето споменах смъртния случай, глупава работа, щом като си е простичка и смята, че „Тиха, тиха, кротка песен“ е от „Танхойзер“, както тия дни поддържаше на масата, би трябвало все пак да има малко чувство за морал, а и другите също. Ето защо съм решил за в бъдеще да се интересувам малко повече за тежко болните и умиращите в санаториума, това ще ми подейства благотворно — от одевешното посещение също се почувствах добре. Горкият Ройтер, когото на времето, през първите си дни тука, видях през вратата на № 25, сигурно отдавна се е преселил при праотците си и потайно са го изнесли навън — той още тогава имаше прекалено широки очи. Но затова пък тук има други, санаториумът е пълен, винаги пристигат нови; сестра Алфреда или пък старшата сестра, а даже и самият Беренс сигурно ще ни помогнат да установим една или друга връзка това няма да е трудно. Допусни, че някой умиращ има рожден ден и разберем това — има начини да го разберем. Добре, ние пращаме в стаята на съответния или на съответната — на него или на нея, според случая — една саксия с цвете, проява на внимание от страна на двама неупоменати колеги — сърдечни пожелания за оздравяване, думата оздравяване винаги е уместна — от учтивост. После естествено ще кажат на съответния кои сме, той или тя ще ни изпратят въпреки своята слабост един любезен поздрав през вратата и може би ще ни поканят за момент в стаята, за да разменим с тях някоя и друга човешка приказка, преди да се разпаднат. Тъй си представям това. Не си ли съгласен? Във всеки случай за себе си съм взел решение.